Най-тежката битка в "Оскарите" тази година безспорно беше за най-добър актьор. Още преди началото на церемонията беше почти сигурно, че победителят ще е Чиуетел Еджиофор за "12 години в робство" или Матю Макконъхи за "Клубът на купувачите от Далас", като Макконъхи в крайна сметка спечели.
Изглеждаше гарантирано също, че Леонардо Ди Каприо няма да спечели и тази година, или въобще когато и да е в близко бъдеще, освен ако не промени актьорското си амплоа и спре да бъде толкова готин.
Готините типове не печелят "Оскар"
Въпреки че съвременният култ към „това да си cool" тръгва от джаза и се разпространява и чрез популярната музика, филмите го пренесоха до масите, осигурявайки му безпрецедентен достъп. Къде другаде може да седиш и да гледаш готини хора с часове? Да си гот и доброто кино вървяха ръка за ръка, помагайки си взаимно. Защо тогава толкова малко от актьорите, които са показвали готини въплъщения на екрана, са печелили "Оскар" за най-добра мъжка роля?
Да вземем тези гот-емблеми, които нито веднъж не отличени със ценната статуетка: Кари Грант, Ричард Бъртън, Робърт Мичъм, Джеймс Дийн, Стив Маккуин, Самюъл Л. Джаксън, Гари Олдман и Том Круз. Пол Нюман и Хъмфри Богарт спечелиха "Оскар" едва към края на кариерата си, след като възрастта беше позаличила част от чара им.
Други двама готини сред притежателите на златната статуетка - Марлон Брандо и Джак Никълсън, получиха единия от двата си "Оскара" след 50-годишна възраст.
Да си готин не означава, че не си успешен, много добър или популярен актьор - всъщност е точно обратното. Със сигурност обаче това означава, че ще имаш сериозни проблеми да получиш приза за най-добър актьор от Американската киноакадемия.
За да разберем защо, ще прибегнем до най-готиния по всеобщо мнение актьор в момента - Брад Пит, който никога не е печелил "Оскар" за актьорска игра, въпреки че сега взе статуетката като продуцент на "12 години в робство"). Пит е номиниран само два пъти за най-добър актьор за две десетилетия кариера в киното.
Какво направи Брад Пит?
Както режисьорът Ендрю Доминик отбелязва в DVD коментар към филма "Убивай ги нежно" (2012): "Когато гледаш Брад, почти винаги имаш усещането, че нещо става под повърхността, но не си съвсем сигурен какво е то. Мисля, че това е причината, поради която той е кинозвезда. Той излъчва някаква мистериозност. Той не те приканва да се почувстваш на негово място, да споделиш гледната му точка или позицията му."
"Не те приканва да споделиш позицията му" - това е почти идеално определение на „cool в киното". Готиният актьор предизвиква възхищение, завист и желание в много по-голяма степен, отколкото емпатия или съчувствие, защото е неразгадаем. Неговите герои те карат да се чудиш какво би било усещането да си на тяхно място, без дори за миг да си представяш, че би могъл да го сториш.
Пример за обратната страна на медала е Том Ханкс - актьор, който почти винаги те приканва да се почувстваш на негово място. Въздействието на актьорската игра на Ханкс е в способността му да предава точно какво би било да бъдеш героя, който той играе, затова и той е толкова успешен в надпреварата за "Оскарите". Досега е номиниран пет пъти за най-добър актьор, като печели два пъти - един от само 9 актьори, които са постигали подобно признание.
Двуполюсното противопоставяне Пит/Ханкс може перфектно да се използва, за да предскажете доколко вероятно е един актьор да спечели "Оскар". Колкото по-подобен на Брад Пит като стил и роли е един актьор, толкова по-малко вероятно е да спечели. Това обяснява и защо киноакадемията предпочита актьори, играещи хора с увреждания, психично болни, гейове или грозни хора.
Това, което реално се възнаграждава със статуетката, са роли, в които актьорите полагат усилия, за да променят собственото си "Аз" до степен да представят нещо, което не е достатъчно показвано на екрана.
Актьорите, които съставят огромен процент от гласуващите членове на киноакадемията - те си изкарват прехраната основно с това да се въплъщават в други хора, и имат естествена склонност да симпатизират на изпълнения, приканващи зрителите също да си представят, че са различни от типичното им "Аз".
Такава бе и надпреварата тази година за най-добър актьор
Тезата за полюсите Пит/Ханкс моментално разкрива защо в тази година фаворити за „Оскар" бяха Еджиофор и Макконъхи. Дори обяснява защо самият Ханкс, когото много критици очакваха да бъде номиниран, тази година остана без номинация.
Практически до последните минути на "Капитан Филипс" Ханкс просто беше твърде близо до полюса "Пит". Антъни Лейн изтъква в New Yorker, че "този най-симпатичен актьор съзнателно ни представя герой, който не полага никакви усилия да бъде харесан... Еластичността, пъргавостта на изражението на младия Ханкс е почти недоловима."
За сметка на това другият актьор от филма - Баркад Абди, бе номиниран за поддържаща роля, нещо, което лесно би могло да бъде предсказано от тезата за полюсите Пит/Ханкс. Ролята му позволява на зрителите да разберат, (макар и не непременно да симпатизират) позиция, която никога не е била представяна в холивудски филм.
Ако Ханкс играеше с крайния позитивизъм и бодрост, които понякога са му присъщи (справка: "Спасяването на мистър Банкс"), той би предизвикал силно емоционално ангажиране на публиката с позицията на капитан Филипс, заради което не би останало достатъчно за героя на Абди. За жалост на Ханкс, неговото сдържано изпълнение на ролята практически тотално го лиши от шанса за номинация.
Дори още по-трудно беше за Робърт Редфорд, още един емблематичен готин тип, който никога не е печелил "Оскар" за актьорска игра. Във "Всичко е изгубено" той беше дори още по-дистанциран и енигматичен от капитан Филипс. Брус Дърн говори малко, но на място в "Небраска", но неговото сдържано и мълчаливо изпълнение също не му предричаше големи шансове за "Оскар".
Парадоксът да си разказвач във филма, без да водиш след себе си публиката
Лео ди Каприо има много неща за казване във "Вълкът на Уолстрийт" - и немалко от казаното от него е глас зад кадър, което би трябвало да приканва аудиторията да навлезе в ума на Джордън Белфорт. Всъщност обаче е точно обратното. Разбираме всичко, което е необходимо да знаем за изпълнението на Лео ди Каприо още в ранните епизоди на филма, където Белфорт приема работа като продавач на евтини акции.
По време на първото му обаждане целият офис замлъква и започва да го наблюдава. Логично се очаква от публиката да направи същото.
Ди Каприо започна като много открит актьор - и пожъна слава с роли, които бяха противоположност на това да си гот, например в "Защо тъгува Гилбърт Грейп" и "Титаник". Както екранния си партньор в "Гилбърт Грейп" - Джони Деп, той посвети голяма част от кариерата си да разиграва пищни спектакли - такива, които са предназначени да бъдат наблюдавани отдалеч, а не да бъдат изживявани емоционално заедно с актьора.
Изпълненията му в "Джанго без окови", "Великият Гетсби", "Хвани ме, ако можеш" и "Авиаторът" са безупречни, просто обаче не са ангажиращи публиката роли, какъвто е стилът Ханкс - и който редовно бива възнаграждаван с "Оскар".
В почти всяка друга година Крисчън Бейл би имал шанс за "Оскар" с "Американска схема", въпреки че понякога той се подхлъзва към прекалено театрална игра в стил „Пачино". Той е словоохотлив, чаровен и прекрасно грозен - и достатъчно смел, за да се подвизава на екрана с перука, която сама по себе си би трябвало да бъде номинирана за поддържаща роля. Но въпреки че полага видимо сериозни усилия за навлизане в чужда кожа, това не е годината на Бейл, тъй като ролите на Еджиофор и Макконъхи приканват аудиторията да влезе в кожата на герои, които почти никога не са били на екрана.
Не е трудно да отгатнем защо Макконъхи беше по-удобният избор за киноакадемията
Шансът на Еджиофор беше, че от всички номинирани той представя позиция, която е най-крайно различна от тази на публиката. Неговото изпълнение, категорично подобно по маниер на стила на Ханкс, изисква от нас да видим света на робството през очите на героя. И то е още по-впечатляващо, защото както филмът болезнено подчертава, икономическото функциониране на робството изцяло зависи от отричането на възможността робът да има собствена перспектива.
Проблемът на Еджиофор идва по-скоро от много силното въздействие на неговото изпълнение и самия филм, който представя в такива детайли робството, че част от членовете на киноакадемията може и да са се поколебали дали да се подлагат на тази болка.
Това е първото от многото предимства за Макконъхи, чиято роля като хомофоб, мачо, хетеросексуален мъж със СПИН залага почти толкова силно на тезата за полюсите Пит/Ханкс, колкото и тази на Еджиофор. Въпреки че тя сама по себе си не е чак такова усилие за актьора или публиката, Макконъхи видимо разкрива повече от емоциите си на екрана в сравнение с Еджиофор; той оставя аудиторията да изживява с него гнева му, скръбта и страха му. Като добавим към това и факта, че той е свалил толкова много килограми за ролята, козовете се трупат стабилно.
Най-важното от всичко обаче е, че Макконъхи показа практически безпрецедентна трансформация - той преминава по скалата Пит/Ханкс в пълната си противоположност, ставайки по-малко готин в поредица от добри филми. Траекторията на героя му в "Клубът на купувачите от Далас", от самоувереност към съчувствие, наподобява неговата собствена метаморфоза. Казано с прости думи, Макконъхи просто вече не е готин тип, затова му беше в пъти по-лесно да спечели "Оскар" за най-добър актьор тази година.
