Нека сме откровени: проблем със съдържанието на учебниците във всички класове има. Е, проблемът съвсем не е този, посочен от варненския политик и родителите в града, но не можем да си затваряме очите за това, че проблемите в българската образователна система са... системни.
Причина за неадекватното съдържание в учебници може да се открие в учебните програми, например, които са твърде сложни за третокласниците. Или във факта, че Законът за народната просвета е от 1991 г., когато, както пеят Ъпсурт, "нямаше ни джиесеми, ни интернет". Или във факта, че изобщо учебниците са фетишизирани като едва ли не единствен извор на познание, при условие че би следвало да са само един от безбройните инструменти, които един учител може да използва във века на интернет и смарт-устройствата.
Освен това липсата на разписани стандарти за съдържание и оценяване прави учебниците недостатъчно логични. Не е ясно какви и колко знания и умения за колко се оценяват. Нито един от учебниците обаче няма пряко отношение към това дали едно дете е възпитано в любов към Родината. Учебниците са само средство, едно от многото, които ползва един учител. А нима любовта към Родината не се възпитава и у дома? Нима, ако учебника "възпитава" в любов към Родината, а родителят не, детето ще стане патриот?
Ако трябва да потърсим обаче най-слабото място в онова, което свързва българската идентичност и училището, то това са българските училища в чужбина.
В проектозакона за предучилищно и училищно образование държавата заявява „подкрепа", а не "финансиране" за тези училища, казва основателят на българското училище "Св. Св. Кирил и Методий" в Париж Камелия Трибулен-Конакчиева.
Десетки хиляди българчета са далеч от физическото училище в САЩ (над 200 00 българи с техните семейства), Испания (над 250 000), Франция, Кипър, Великобритания. Вместо да учат по българската система, те предпочитат да се запишат в местни училища, защото българската държава не е създала стандарт, нито процедура за получаване на българска диплома, ако ученикът не може да присъства физически в съответното българско училище.
Така например в Марсилия, Южна Франция, живеят български семейства, но няма българско училище. За да могат децата да учат по българската система, задължително трябва да са в т.нар. присъствена форма на обучение, т.е., всеки уикенд да пътуват до Париж, който е на разстояние близо 800 км. Сега съотнесете този пример към САЩ, Германия, Великобритания и всички други страни, в които живеят българи.
Проблемът се състои в това, че ако знаем, че държавата не просто подкрепя, а финансира българските училища зад граница, много по-лесно може да се създадат и съвсем малки паралелки/групи, които да имат гарантиран от държавата ресурс за образование, както това се случва и в България. Това ще намали финансовата тежест върху родители, които днес на възрожденски принцип финансират учителите, а и учебния процес на децата си с лични средства.
А вероятно най-големият патриотичен проблем е невъзможността българчетата в чужбина да получават българска диплома по дистанционен път.
Така се губи идентичност - когато децата от смесен брак с родител българин или пък от двама българи в чужбина няма къде да учат български език, българска история и българска география. В този смисъл на тези училища в чужбина учебниците им са последен проблем. Там е особено важно да не се изпусне връзката на децата с родината на техните родители, за да бъдат стимулирани да се върнат някой ден у нас.
Училището, учителят, родителят и българската идентичност са много повече от един учебник.
Разбира се, проблемите на българските общности в чужбина не носят никакъв дивидент в предстоящите местни избори, та няма как да са обект на интерес от страна на политиците. Изброяването на проблеми в образователната ни система може да продължи безкрайно, но нито един от тях не е свързан с възпитанието в любов към Родината.
Любов към Родината възпитаваме ежедневно у дома, в училище, в медиите, в нашето общество чрез добрия пример, благата дума и възможността за достоен живот тук, в България, а не някъде другаде.
*Емил Джасим е учител по история и програмен директор в Център за образователни инициативи
Автора хубаво е дал статистика колко български семейства има по света. Сега за подкрепа на тезата си, нека даде статистика и колко от тези семейства искат децата им да учат в специални училища за българи в чужбина.
Нещо не разбрах : ``Проблемът се състои в това, че ако знаем, че държавата не просто подкрепя, а финансира българските училища зад граница, много по-лесно може да се създадат и съвсем малки паралелки/групи, които да имат гарантиран от държавата ресурс за образование, както това се случва и в България. Това ще намали финансовата тежест върху родители, които днес на възрожденски принцип финансират учителите, а и учебния процес на децата си с лични средства.`` Т.е. родителите , живеещи в България, да дават повече от своите лични средства ( под формата на данъци) и да поемат финансовата тежест , за да могат живеещите в чужбина да си спестят по някое евро или долар от частни уроци за децата си ? Също не разбрах защо децата в чужбина трябва да получават български дипломи. Българските по-хубави ли са от френските , испанските или канадските? Освен това, мисленето на автора май също е от 1991 година, побно на закона за образованието. Днес децата могат да отидат в интернет и да научат колкото си искат за историята и географията на България, за флората и фауната, да четат автори директно от интернет и т.н. Всичко това съвсем безплатно.
Когато НПО пъпеш се напъва да прави реформи...
Родители, живеещи толкова постоянно в чужбина, че децата им вече да са ученици там, е съвършено ясно, че са направили избора за себе си и за поколението си. Никак не ми се вярва да проявяват интерес към българско образование за децата си, освен , ако имат някакви угризения към загърбеното отечество , роднини и училище, което ги е подготвяло тях , камо ли пък към абсолютно ненужната им в бъдеще българска диплома. Ако пък биха желали да запазят българският дух в семействата си, не дипломата е критерий. Всъщност точно обратното е факт- всички се стараят да докопат чуждото гражданство и са прави за себе си и поколението си. По-лесно ще се поддадат на асимилиране, ако не само де факто, а и де юре са тамошни. Щом не ги задоволява тук - свят широк.
Не ми е ясно само с какво самочувствие авторът е озаглавил статията си по този начин... Може би смята, че така или иначе България и българите, живеещи тук, са взели - дали, та няма какво да мислим за тях, а видиш ли трябва да разчитаме на българите, които са избрали да живеят извън нея?! "Най-патриотичният" проблем е проблемът на цялото образование тук в България. Не знам какво им е толкова сложно на учебниците днес. Като ги гледам са на доста ниско ниво, даже ми се струва, че едва ли не според някои автори по тях ще се обучават олигофренчета. Тези дни видях и учебник за предмета "Околен свят", та се зачудих: Какво се учи по този предмет? Трябва да е доста всеобхватен, тъй като всичко около нас е околен свят. Та кой идиот му е хрумнало да го измисли, също не знам. Ако всички предмети и учебници се измислят и пишат от подобни идиоти, то няма как образованието ни да бъде на ниво. Авторът май се опитва просто да избяга от същината на проблема. А дали държавата финансира достатъчно училищата в България, та да мислим и за тези извън нейните граници?!
Ей такава мисловни диария не бях чела за образователната система!?! Значи в България учебниците не са голям проблем, нашите училища са на 6, да се доучват от интернет хлапетата, а родителите да си възпитават децата в патриотизъм. Ама горките дечица в чужбина, да спестим някой евро на родителите и да ги възпитаваме в патриотизъм там, ей това е най-големия ни проблем. Че те интернет там нямат ли? Родителите им от бачкане нямат време да ги възпитават в патриотизъм може би? Или по-големо от българска диплома нема? Джасим, вземи се гръмни, че колкото пъти напишеш нещо за образованието, толкоз пъти ставаш за посмешище!
Не съм съгласен с идеята на автора, че държавата задължително трябва да финансира български училища в чужбина. Държавата, тоест, българските избиратели, сама решават колко им е важно да се запазва българщината сред емигрантите. Няма нищо изконно "лошо" в това на българските граждани, живеещи в България, да не им е приоритет запазването на българската култура сред емигрантските общности извън страната, нито пък е "лошо" това да е по-голям приоритет за емигрантите, отколкото за останалите в България. Затова намирам осъдителния, морализаторски тон на статията за неуместен и самомнителен. Естествено, редно е да има разбиране относно фактите от реалността. Тоест - липса на финансирате означава липса на интерес, точка. Аз няма да съдя данъкоплатеца че не му дреме за запазването на българската култура извън страната, но и данъкоплатецът няма да претендира, че всъщност му дреме.