Смъртта ги беляза

В Норвегия датата 22 юли 2011 г. никога няма да бъде изличена от паметта на обществото. Но заедно с нея - и спомените на тези, които са преживели масовото убийство на острова и оцеляха.

На този ден кола-бомба уби 8 души и предизвика разрушения в правителствения квартал на столицата Осло. Само няколко часа по-късно се разигра второ действие на трагедията - 69 младежи бяха убити на остров Ютьоя от Андерш Брайвик.

Летният лагер, организиран от младежкото движение на управляващата Работническа партия, беше превърнат в кървава баня от крайнодесен екстремист.

Около 600 души оцеляха, повече от половината от тях не бяха навършили 18 години. Сега те са се завърнали към нормалния си живот, пръснати из цялата страна, но нищо вече не е същото. Оцелелите ще живеят със своите белези - физическите и душевните. Много от тях никога няма да се излекуват напълно.

Цяло поколение беше белязано до живот точно на ръба на зрелостта от идеология, която мнозина днес определят като най-голямата заплаха за модерната демокрация.

Илва Швенк, 15 години

Всяка сутрин мисля за живота си - понякога за това, което съм направила, понякога за бъдещето. Но една мисъл не ми излиза от ума - мисълта, че настъпващият ден може да е последен за мен. Когато се возя в кола, се чудя дали камионът в съседното платно няма да свърне рязко в нашето и да загина дори преди да съм осъзнала какво точно се случва. И освен това повече не вярвам на непознати. Не се боя от тях, просто ми се струва, че нещо може да се случи. Но се старая да гледам позитивно на живота. Каквото и да се е случило преди, вече е зад гърба ми.

Александър Сандберг, 16 години

Известно време след 22 юли разбрах, че трябва да се насиля да мисля за нещо друго. Аз често мисля за това колко несправедливо е устроен този свят и какво може да се направи за това. Освен това разбрах колко важно е семейството ми за мен. Сега ми се струва, че почти съм си възвърнал нормалното състояние. Никога не съм разглеждал случилото се на 22 юли като атака лично срещу мен и затова днес нямам особени страхове.

Ида Каролина Брохолм, 21 години

Не ми беше лесно да се върна в родния ми град, тъй като вече бях "момичето, което беше в Ютьоя". Но ми помогнаха и сега всичко вече е различно. Понякога се чувствам объркана в собствените си спомени. Затварям очи и виждам деня, когато загубих този, когото обичах. Добре помня нощта преди 22 юли: седях в палатката с три момчета и те ми пееха в хор приспивни песни. Единият от тях вече го няма.

Авинд Риндален, 23 години

Това, което става, това чувство на единство, което ни свързва, кара много от нас да осъзнават, че този човек (Андерш Брайвик - бел.р.) никога не е бил като нас. След 22 юли си обещах, че ще направя всичко възможно, за стане Норвегия свободна, демократична и максимално различна. Ако ултрадесните ме сметнат за предател, за мен това ще е комплимент.

Айрин Кристин Кер, 20 години

С настъпването на есента раните ми зараснаха, но с главата ми не всичко беше наред. Вътре в себе си чувствах пустота и умора. За първи път заплаках през декември. Изпитвах ужас, когато звъняха телефоните, когато виждах полицаи... После започнах да сънувам тези, които загинаха на острова. В сънищата ми ние правехме най-обикновени неща - разхождахме се и разни такива работи. Събуждам се - и съм щастлива.

Хана Нес, 20 години

Много добре помня как върху мен пада мъртвото тяло на Лена Мария, най-добрата ми приятелка. И оттогава тя започна да ме преследва - седнала в ъгъла на леглото ми. Бях й ядосана, защото е мъртва и аз го знаех. Опитах се да се отърва от нея, но не се получаваше. Виждах я ясно, като сега - седеше си с лека усмивка на лицето - и така до деня, в който я погребаха.

Натия Чхетиани, 23 години

Това се случи точно когато аз и моята приятелка за първи път излязохме в чужбина (извън Грузия - бел.р.). Скандинавските страни винаги са ме привличали - особено скандинавския модел социализъм. Уговаряха ни да не тръгваме, но въпреки това го направихме. Сега приятелката ми е мъртва и аз също можех да не преживея този ден. Чувствам се като част от голям организъм, който се опитва да се излекува от раните си. Такова чувство на сплотеност и единение не съм изпитвала никога досега.

Сесилия Херловсен, 17 години

Помня как гледах лекарите, надвесили се над леглото ми в болницата. Казаха ми, че ръката ми трябва да се ампутира. Мама, татко и брат ми бяха наблизо. И в този момент се смирих. Ръката ми едва се държеше от раните. Днес, в момента, в който ми потрябва помощ, някой веднага се притичва и аз свикнах с мисълта, че по-нататък ще ми се наложи да живея с една ръка.

Себастиан Йохансен Переу, 15 години

Когато се върнах от Ютьоя, в градината пред къщи ме чакаха приятелите ми, ние ядохме кекс и гледахме филми. Животът продължаваше - въпреки всичко. До ден днешен нося гривна с надпис "Ютьоя", за да не забравя всичко прекрасно, което беше преди това, което ни се случи. Моят по-голям брат ми подари това пътуване до острова. Той често ходеше там и разказваше колко е прекрасно. Запозна ме с приятелите си, вечерите с тях свирехме на китара. На погребението му свирих на пианото... Понякога ми се струва, че винаги съм бил единствено дете в семейството, той ужасно ми липсва.