Ние сме от „поколението" на добре комуникиращите празнодумци. Ние сме онези, заченати под несъвършените звуци на магнетофони и касетофони, пораснали заедно с раждането на CD-то и DVD-то, онези, открили с удивление вълшебството на mp3-ките и YouTube. Онези, които имаха уолкмени, след това дискмени, след това mp3-плeйъри и сред всички промени мислехме, че вярваме единствено в музиката. Но и тя ни предаде. Като остаря.
Ние, родените в началото на 80-те и 90-те, сме в най-истинския смисъл деца на революцията - политическата и дигиталната. В нашето детство се роди Интернет. Пресякохме отвратителното време на появата на СПИН и сме тези, които ще станем свидетели на изчезването на тази мистична „болест".
Ние сме сред онези, които бяха излъгани, че всичко е нетрайно, защото носителите на музика, информация, мода, дизайн, както и политическите системи се променяха постоянно, докато растяхме. Затова и на нашето именно „поколение" ще се наложи да развие, да живее със и след това да спре развитието на технологиите.
На нас, живот и здраве, ще се падне и честта да станем свидетели на края на развитието на модата, на упадъка в науката и образованието. Ние ще сме, а и вече сме, свидетели на страховития сблъсък между образованите и необразованите, между глобалното и локалното.
Върху нашите плещи ще лежат проблемите, родени както от свръх-консумацията, така и от глада и лошите храни; ще се сблъскаме челно с недостига на питейна вода и ще сме тези, които ще видят колапса на мита за „зелената енергия".
Ние ще сме сред онези, които ще мислят, че променят света, за да разберем, че той променя нас
Само най-консервативните от нашето „поколение" ще разберат на зряла възраст, че е трябвало да вярват повече във "вечните" ценности - и ще повярваме, но пак няма да сме сигурни в тях.
Ние сме тези, които ще проследят изчезването и промяната на вестниците и списанията, властвали повече от 150 години в културата на света. Постепенно ще видим как телевизията и радиото променят своята функция. Всъщност ние сме онези, които ще променим функцията на медиите: с активното си несъгласие те да са говорител на нашите нужди!
Та ние сме комуникаторите: какво е това телевизия, та нали диалогът не трябва да престава нито за миг! Ние сме „поколението", за което са предназначени всички думи, и на всичко вярваме, защото работата ни днес е да усвояваме технологиите - комуникирайки непрестанно. Запомнете ни с това!
Нашите връзки започваха и се развиваха по ICQ, после по Skype и Facebook, Viber и Whatsapp, ние свързвахме различните краища на света с общата култура, общата музика, общите политически възгледи.
Ние сме онези, които се понесоха по реката на свободата на словото, на многоезичността, на безотговорното и невнимателно бърборене. Ние сме онези, които обсъждат постоянно излишни неща, които се отегчават бързо, защото лесно постигат незадълбочените си желания.
Ние сме онези, които изпитват силна нужда от свързаност, цялост, семейство, за да могат след това бързо да загърбят всяка ценност. Нашите цели са материалистични, но вятърничави, защото хем не искаме да сме бедни, хем не гледаме с много добро око вече на материалното благополучие, защото... просто защото светът не става по-богат.
Затова предпочитаме да бъдем "био": подвижни и винаги разговорливи
В какво вярваме днес, освен в "зелената идея", в "толерантността", в "свободата", в "технологиите"? Заблудени от изпразващи се откъм смисъл термини, обърквани постоянно от думи, привидно натоварени с „важно" значение, ние плуваме със страшна сила към неинформираността. Тракайки по клавиатурите си, не ставаме по-образовани, а по-мързеливи.
Затова е нормално, че вярваме на Wikipedia повече, отколкото на професорите в университетите. И още за нашата вяра: ние вярваме най-много в собствения си образ. И в свързаността ни с другите. Струва си да се замислим дали тази вяра не ни прави най-конформисткото и наивно поколение от модерността насам.
И дали да се говори и обобщава за "поколение" също не е симптом на празнодумство?
* Текстът е публикуван в блога на автора - The Living Road
Верен, но за съжаление - тъжен текст...
Е, и? Какъв е изводът и какво правим оттук нататък?
"Едни хора се чудят, как да си прекарат времето, други - как да го използват." - в кавички, щото е казано бая отдавна. Пък ако се зачете човек в някой роман, писан по него време, ще срещне същите навици на младото поколение. Празнодумствата в нета са наследник на празнодумствата на сбирките и приемите от онова време. Четенето на блогове - на булевардните лековати романи, чалгата - на водевилите, телевизията - на нискобюджетните театри. Всеки ден са се събирали да приказват следобед, после надвечер са ходели на театър или кабаре, а преди лягане са прелиствали някое ненатоварващо книжле. Хората са си същите, променят се навиците и средствата за убиване на времето. Между другото, авторите на романите също са протестирали срещу навиците на младите, срещу изпростачването и т.н. да не цитирам цялата статия. Но историята опровергава притесненията на авторите - имало е и сега си има хора за всичко. А причината е една - мозъка изобщо не понася бездействието - това аз наричам привилегия и наказание на човека. Привилегия е, за онези които се развиват, наказание е за другите, които скучаят и на тях им трябва нещо да ангажира съзнанието им - бръщолевене, телевизия и т.н.
Мда, едно време нямаше смартфони, интернет и идиоти тъгуващи по миналото.
"Защо зада си бъда същата кифла трябва да уча нови неща?"
Нормално е, когато хората имат проблеми да се впишат на 100% в днешния ден, а такива, които нямат, се броят на пръсти, да не го харесват и да гледат с носталгия към миналото. Който е гледал филма на Уди Алан – ‘Полунощ в Париж”, разбира за какво говоря. За да оценим нашата цивилизация, добре е да я погледнем отстрани. Такъв поглед ни дава Алан Уотс - http://iztoknazapad.com/?page_id=827