Дзайбацу и кейрецу

Една от държавите, постигнали най-изключителен икономически бум за кратък срок от време, е Япония. През столетието от около 1870 до 1970 г. развитието ѝ е буквално експлозивно. Надминава това на Китай сега, и то при положение, че Япония почти няма природни ресурси, за разлика от Китай. Нито пък е привлякла целия свят да инвестира в нея. Нито е по същество тоталитарна държава, в която работниците могат да бъдат изцеждани до смърт от работодателите... Но го постига.

Един от ключовете към това развитие според мен (дилетанта в икономиката - да си го кажа предварително) са японските фирми, и по-точно устройството им. Класическите японски концерни, известни като дзайбацу, които за половин век пренесоха Япония от Средновековието в това да е икономическа и военна сила номер едно на Азия. И фирмените конгломерати, известни като кейрецу, които за 30 години вдигнаха унищожената от Втората световна война Япония до ниво да е водещият износител на света, на косъм от това да е водещата икономическа сила.

(Защо след това Япония внезапно загази? Обясненията са много. Имам своите предложения, но те са напълно различна тема. Да се върнем на основната.)

През 1865-70 г. в Япония има две големи новости. Едната е рухването на шогуната Токугава, управлявал страната почти две столетия. Другата е възкачването на нов император на мястото на скоропостижно починалия Комеи - император Мейджи. И зад двете стои една и съща причина - осъзнаването на феодална Япония, че е не центърът на света, а дълбока провинция, изостанала далеч назад в развитието си.

Още последният шогун, Токугава Йошинобу, е разбрал това и се опитва да направи промени. Което и довежда до рухването на шогуната. Комеи също е привърженик на промените, но в доста ограничен мащаб. Какво е наклонило везните, при положение че дори тези двамата са смятани за твърди реформатори сред съвременниците си, не зная. Но фактът е, че през 1867 г. сто двадесет и втори император на Япония става четиринадесетгодишното момче Муцухито, известен като малък под името Сачиномия и смятан за талантлив бъдещ борец сумо...

Първият акт на новия император Мейджи (който му е наложен на практика насила от чуждите посланици) е „Титулярната клетва". Представлява пет точки, които описват основните положения в бъдещото японско правителство. И на европейците, и на американците им е писнало от своеволията (и най-вече от умелостта в интригите) на японските феодали, и желаят да сложат на мястото им туземците. Документът премахва феодализма, за да развърже ръцете на чуждите търговци. И пътем развръзва ръцете на Мейджи към модернизирането на Япония.

Дзайбацу

Феодалите не са се изпарили във въздуха. Не е и нужно - те са дестилатът на японския дух и жилавост. Обединени с преуспяващи японски фамилии от същото време, те поставят началото на явлението, наречено дзайбацу.

Точният превод на дзайбацу е "финансова групировка". По същество е голям, семейно контролиран вертикален монопол. ("Семейство" следва да се тълкува в случая в японски смисъл - не просто кръвни и брачни връзки, а клан.) Бива управлявано от холдингова компания, притежава свой банков клон и няколко промишлени клона, които доминират определени раздели от икономиката пряко или чрез свои клонове.

Като правило не позволява свободна търговия с акциите му - изцяло е собственост на "семейството". (След 1930 г., покрай японската експанзия в Азия, възникват нови дзайбацута, някои от които не са притежавани от "семейства" - но бизнес-практиките им са същите.) Към 1940 г. четири дзайбацута - Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и Ясуда - държат около 30% от японската икономика.

Като похвати и действия дзайбацуто много прилича на съвременните южнокорейски икономически и индустриални гиганти "чаебол", от сорта на LG и Самсунг. До ушите са в корумпиране на държавни дейци, забогатяват от всякакви видове спекулации, "излобират" си тлъсти държавни и военни поръчки, и т.н. Работникът в дзайбацу получава колкото да не умре от глад, в биологичния смисъл на думата. Всичко това позволява на дзайбацутата да реализират огромни печалби.

За разлика от пост-соц-мафиите обаче ги инвестират не в хотели на обратната страна на глобуса, а в икономическо и промишлено развитие в своята страна. Резултатът е страховита икономическа и индустриална мощ. За петдесетина години Япония се превръща в една от водещите икономики в света. А тъй като икономиката ѝ е базирана на мегакорпоративни олигархии, тя може за нула време да бъде насочена към военна мощ.

(Когато започва Втората световна, президентът на САЩ Рузвелт осъзнава нещо неприятно. Икономически САЩ са сила номер едно в света, но военната им мощ отстъпва дори примерно на Холандия. Тук японският учебник се оказва от полза - Рузвелт се свързва с корпоративните босове в САЩ, които допреди това не е можел да гледа, и им възлага милитаризирането на страната.

Естествено, срещу тлъсти печалби. И въпреки че американските корпорации не са израсли на военна хранилка, се справят успешно - само за година-две американската армия и флота се нареждат сред най-могъщите на света.)

След разгрома на Япония във Втората световна война едно от условията, които нареждат САЩ, е разформироването на големите дзайбацута (и частичното разформироване на повечето по-малки). Целта е японската икономика да бъде обеззъбена. Дзайбацутата са доказали възможностите си в съвземането по начин, който плаши американците - няма как да им бъде позволено да съществуват...

По-късно САЩ обръщат позицията си и не довършват разформироването на дзайбацутата, за да може Япония да се индустриализира и да бъде преграда срещу комунизма в Източна Азия. Но дзайбацутата вече не са фундаментът на японската икономика. Срастването им с държавата и военните е прерязано, а те са структурирани да растат бързо, но на негова база. Много от тях съществуват и днес, но не са едноличните икономически господари на страната.

Кейрецу

Ключовото ограничение, наложено на дзайбацутата след Втората световна война, е разрушаването на тяхната вертикална интеграция и командна верига, управлявана най-отгоре от едно семейство. На тяхно място идват икономически структури, базирани предимно на хоризонтални връзки - така наречените кейрецу.

Точният превод на "кейрецу" е нещо като "последователност" или "клон" (икономически). По същество кейрецуто е полу-неформална икономическа групировка. Представлява набор от компании, които притежават дялове една в друга, без една от тях да притежава еднолично другите. Взаимното притежателство може да е пряко, но най-често е центрирано около банка, която обслужва кейрецуто, и търговска компания ("сого шоша"), която търгува с продуктите му.

Принципната идея на кейрецуто е, че значителна (често по-голямата) част от всяка фирма в него се притежава от други фирми в него. Управителите на такава фирма са по-малко зависими от внезапни прищевки и хрумки на собственици, като в същото време са дори по-зависими от качествена работа - по-големият брой собственици намалява вероятността от внезапни "флукове" в изискванията, а също и възможността мениджърът да "метне" наивен единичен собственик, или да го изнуди.

Също така, повечето стабилност позволява на фирмата да планира дългосрочно - ако плановете ти са читави, имаш кой да те подкрепи: повечето собственици са фирми от твоя ранг, могат да си го позволят, а има и обща банка. Най-сетне, тази структура пази доста успешно от икономически атаки и мероприятия от типа на hostile takeover. Притисне ли те някой, зад теб са ресурсите и връзките на цялото кейрецу, и другите фирми от него няма да позволят някой нежелан да купи фирмата и да се намести в техния кръг...

Съществуват и "вертикални" кейрецута - промишлените и търговските. (Отделно, в почти всяко хоризонтално кейрецу има и фирми, обикновено по-малки, които са изцяло притежавани от една или малко други; това създава и вертикални връзки в него.)

Промишлените кейрецута са групировки около производството на дадена стока (класически са в автомобилната индустрия). Около даден производител се групират доставчици на основни възли, заедно с под-доставчици, и т.н. Често в групировката участват и търговски фирми, класически сого шоша в нова роля, или специално създадени.

Вертикалното кейрецу е разделено на "етажи" - първият етаж са дистрибуторите, вторият - производителите, третият и четвъртият - доставчиците им. Негов недостатък е, че по-началните етажи едновременно са по-уязвими на икономически сътресения или атаки и печелят по-малко (за да е стабилна структурата, трябва да е обратното - рискът и печалбата да са пропорционални).

Кейрецуто като цяло се опитва да компенсира този проблем с "пазарност" и честа подмяна на началните етажи, но този механизъм пък унищожава предимството му на тях. Някои икономисти смятат, че една от водещите причини за западането и кризата в японската икономика през последните 30 години е вертикализирането на много кейрецута, и по-конкретно именно нестабилността в най-долните им етажи. Тя съсипва възможността за дългосрочно планиране и на по-горните, и по този начин отнема ключово предимство на японската икономика.

Търговските кейрецута се различават от промишлените само номинално - докато промишленото кейрецу възниква по начало около индустриални фирми и се сдобива допълнително с търговски клон, при търговското е обратното. Много скоро след разширяването обаче разликата на практика изчезва.

Кейрецутата биват смятани за специфични за Япония, но аз (великият икономист  ) мисля, че не е така. Примерно индийската група Тата според мен е 30% дзайбацу и 70% кейрецу. Още по-близка до този модел е Върджин Груп в Англия; отчасти подобен на него е и този на Сименс. Дойче банк често бива скланяна като твърде подобна на кейрецу-банките.

Заключението ми

Българският икономически пейзаж в момента е доминиран от смес от бивши политченгета и бивши или настоящи мутри и кримки. От време на време се среща по някой безумно талантлив реален бизнесмен, или по някое безумно леке, способно да окраде и израсте дори сред такава среда - но те са изключенията.

Типичната "голяма" икономическа форма в България е по същество дзайбацу - мафиотско-кланова фирма, наредила се на държавна, общинска и/или друга подобна хранилка. Където съответният "бизнесмен" не е успял да лапне монопол в нещо, най-често се ориентира към структура от преплетени фирми. Такава структура на пръв поглед прилича на кейрецу, но управленската ѝ структура почти винаги е вертикална, с абсолютно подчинение на "бизнесмена" - иначе казано, е недохранено дзайбацу.

И в двата случая само наивник би очаквал тези фирми да покажат предимствата на японските дзайбацута или кейрецута. Би могло да стане, ако собствениците им имаха интелекта, уменията и визията за живота на японски даимьо или преуспяла фамилия от периода Едо. В реална България обаче въпросните собственици имат интелекта, уменията и визията за живота на бивше политченге, криминален престъпник или мутра. С всички следствия от това.

По-интересно е друго. Много малки фирми в България се ръководят от свестни хора, но жестоко страдат от невъзможността да осигурят някаква стабилност в бизнеса си. Кейрецу-подобни връзки между тях биха им помогнали да го постигнат. Ще изискват много бизнес-доверие, което на този етап е дефицитно - уменията ни да преценяваме кой става за бизнес и кой не все още са слаби. Но ако тук или там започнат да се изграждат плахо мрежи, може би най-сетне ще се положи икономическата основа на нещо, което да може да ни извади от блатото.

Не че кейрецуто е рецепта за просперитет. Както и дзайбацуто, то е в крайна сметка вид картел - тоест, нещо вредно за пазара. Но в пазар, стиснат в мъртва хватка от мутренско-политченгеджийска олигархия, кейрецу-подобните схеми може да са начин за нормалните фирми да просъществуват и да се закрепят. И може би мъничко по мъничко дори да се наложат.