Скъпи приятели. В тези няколко месеца цяло съзвездие от музикални идоли се изсипа в нашата родина.
Нещо повече - за първи път от много време насам хората имаха възможност да избират - абе, днес на "Роксет" ли да ходя, или утре на Стинг... или пък да мина през лайфа на Джо Кокър и да си оставя малко време за почивка, преди да ходя на "Джамирокуай" в Разлог...
В същото време политическият сезон е на път да поприключи. По същия нелеп начин, по който приключи и „Стъклен дом" - някой се дави, но ние не знаем удавил ли се е, или не. Друг ще се окаже не такъв, за какъвто го мислим. Ама какъв точно, ще разберем след една предизборна кампания.
И тук е моментът, в който музиката и властта ще се обединят. Макар и за кратко, макар и от чисто конюнктурни съображения.
Аз много обичам тази тема. Защото между музиката у нас и политиката има много топла връзка. И за това днес ще се опитам, без да претендирам за някаква 100-процентова достоверност, да я проследя. Хайде, нека си припомним заедно...
Помните ли първите години на демокрацията. Тогава много от родните музиканти бяха не просто певците на нашата уж революция. Те бяха дори главни действащи лица на прехода. Кирил Маричков от "Щурците" стана депутат. Хората го свързваха не толкова с политика, колкото с песента му - "Аз не съм комунист и никога няма да бъда".
Появиха се плакати с огромна част от българските поп и рок звезди, които подкрепяха СДС.
По-късно част от тия хора емигрираха. Друга част смениха професиите си, защото преходът изяде най-напред културата - концерти, спектакли и прочие.
Постепенно в нашата родина се формира един нов феномен - управниците се сещаха за музикантите само по време на предизборните си кампании.
Например - мастит бивш касапин, сдобил се с кинти и решил да начеше крастата си да стане кмет, посещава опера. Три услужливи медии отразяват как новият политик поднася цветя след края на "Риголето". И извършва дарение за бедните певци и музиканти.
Или пък - политическа партия наема 4 групи, които обикалят из села и паланки срещу страхотно добро заплащане и уж агитират за партията.
На концертите идват хора, за да чуят безплатно любимите си банди. И на никой не му пука за кои партии агитират те.
Като цяло всичко това доведе до една жестока причинно-следствена връзка - разбрали, че политиците се интересуват от култура и ентертеймънт само по време на предизборни кампании, музикантите откриха, че по време на тези невероятни PR акции могат да изкарат едни добри пари.
Защото през останалото време "ручат жабетата".
Политиците пък смятаха, че харчейки едни неясно откъде дошли кинти, си купуват доброто отношение на хората на изкуството.
И постепенно нещата придобиха един комедийно-трагедиен характер, който създаде и своите герои.
Помните ли например, лека му пръст, министър Божидар Абрашев. Той, горкият, предан на Царя, бе написал мащабното си произведение "Фанфари за НАТО", изпълнено от Софийска филхармония няколко дни след приема ни в Северноатлантическия пакт.
Май това произведение му коства поста като министър, защото самите музиканти от филхармонията скочиха на бунт.
Или пък... самоотверженият бард Веско Маринов.
Който май се оказа не чак толкова самоотвержен, сменяйки любимата си партия БСП, на чиито митинги разплакваше младите 67-годишни активистки с песента на Тончо Русев - "За теб, България", с ГЕРБ, където успя да се забърка в най-веселяшкия полицейски химн, който бяхме чували.
Впрочем... доживяхме да видим самия Азис да пее на митинг на БСП (представям си какво им е било на горките ветерани да гледат гей иконата на поп-фолка и да си спомнят с умиление как такива същества едно време ги пращаха в Белене, Скравена или Персин).
Породи се и един още по-сериозен феномен.
Част от родните звезди поемаха кампании на няколко различни партии. Така понякога се случваше някой изпълнител да пее за сини и червени в два последователни дни.
И така до ден днешен, 2011 година.
Дали да чакаме лъскави кампании с много концерти и изненади - едва ли.
Криза е, не че черните каси са секнали...
Просто трябва да се покаже, че във време на криза и кампаниите са по-семпли.
По-интересно е да видим какво се случва след това - след края на кампаниите.
Тогава поредният министър закрива няколко опери, няколко театри, някоя и друга филхармония.
Но обикновено - забележете... в първите години на мандата. Към края вече се отпускат юздите - избори идат.
И се започва наново - кампании, чудеса.
А междувременно много от хората, които бяха герои на някои от първите предизборни ентертеймънт битки, приключиха дните си в мизерия.
Сега си спомням за Вили Кавалджиев, който беше двигателят на големите кампании на СДС от първите години на демокрацията.
В края на живота си нямаше пари за лечение, но никой от бившите му "политически приятели" не му помогна.
Не, те сега са заети с това да извършат чудеса от героизъм за да минат заветните 4%, което изглежда все по - невероятно.
Какво стана с децата от последния сезон на "Мюзик айдъл", изпратени по силата на 6-месечните си договори с една компания да пеят за ГЕРБ. Попяха един месец за жълти стотинки и потънаха в софийските пиано барове да веселят същия елит, но в пияно и еуфорично състояние.
Какво се случи с родната култура след всички тия кампании...
Преценете сами - в понеделник и вторник тази седмица, на концертите на Стинг в Букурещ и София, родните музиканти от най-елитния ни оркестър - Софийска филхармония, свириха срещу хонорари, по-ниски от тези на роудитата от екипа на певеца (накратко, нещо като общи работници, които носят куфари, апаратура поставят инструментите на сцената и пренасят разни тежки предмети насам - натам).
Няма да споменавам сумите, защото са направо обидни.
И приключвам.
Наближават избори и родните музиканти най-вероятно ще изкарат по някой лев.
После... после отново ще се върнем в познатата действителност и ще се настроим за нов политически сезон.
И понеже у нас е актуална поговорката - "Който плаща, той поръчва музиката".
Явно родните творци отново ще посвирят.
Само ми е малко гадно, че у нас думата "свиря" често се възприема не само като глагол за музициране..., а и като синоним на френската любов.
