В края на 90-те години, докато Турция се олюляваше от различни политически и икономически кризи, тъкмо цареше национален дебат за членството в Европейския съюз и дали присъединяването на Турция към съюза би решило проблемите на страната.
Тогава още бях студент по международни отношения в университета Мармара. Сред преподавателите в моя факултет имаше само един, който се противопоставяше на интеграцията на Турция със Запада. Той беше изключителен специалист по ислямска и западна политическа философия и обичаше да прекарва часове в разговори със студентите си. В лекциите си този професор твърдеше, че Турция скоро ще се открои като лидер на ислямския свят, като се възползва от огромната си история и географския си потенциал.
14 години по-късно, този професор - Ахмет Давутоглу, бе обявен за новият премиер на Турция.
Изказванията на Давутоглу в лекционната зала звучаха често по-скоро като фантастични приказки, отколкото като реален политически анализ. Той цитираше историческите прецеденти на Великобритания, която е създала глобална империя след гражданската война през XVII век, и Германия, разкъсана нация, която се превръща в глобална сила след обединението си през XIX в.
Давутоглу твърдо вярваше, че неговата визия може да преобрази в глобална сила някога страдащата от тежка инфлация страна, почти разкъсана от война с кюрдските сепаратисти.
Той формулира и изчисти тези си идеи в книгата "Стратегическа дълбочина", излязла през 2001 - година преди Партията на справедливостта и развитието (AKP) да дойде на власт.
В книгата той дефинира Турция като държава, която не изучава историята, а я пише - нация, която не е в периферията на Запада, а в центъра на ислямската цивилизация.
Книгата звучи като пророчество за бъдещето на Турция.
Давутоглу в нея се самоопределя като велик теоретик начело на страната, докато тя навигира из "реката на историята". Той и неговата страна няма да бъдат пешки в световната политика, а играчите, които местят фигурите на шахматната дъска.
В наши дни проправителствените турски медии охотно му отреждат именно тази роля.
Нов видеоклип онлайн, гледан от стотици хиляди хора, го представя като могъщ лидер, който върви по стъпките на османските султани. "Вековните ни мечти се сбъдват," заявява придружаващият видеото джингъл. "Духовният наследник на Абдулхамид II".
Но Давутоглу не е "нео-отоманист" - етикет, който често му бива лепен. Той е пан-ислямист.
Движението, известно като отоманизъм, се появява през 1830, когато елитът на империята решава да замени съществуващите ислямски институции със съвременни такива, наподобяващи европейските - в области като образованието и политиката. Давутоглу, обратно, вярва, че Турция трябва да гледа по-назад в миналото и да възприеме ислямските ценности и институции.
Парадоксалното е, че той базира панислямистката си визия на политически теории, използвани за легитимиране на Западната имперска експанзия преди 1945 г.
Докато претендира, че предлага на Турция нова външна политика за XXI век, неговият "магнум опус" се опира на остарелите концепции на геополитически теоретици като американеца Тайер Махан, британеца Халфорд Макиндър и германеца Карл Хаусхофер, който популяризира понятието "лебенсраум" (място за живот) - фраза, използвана най-много от Германия през 20-те и 30-те години с цел подчертаване необходимостта да разширява границите си.
Според Давутоглу националните държави, създадени след разпадането на Османската империя, са изкуствени творения - и Турция трябва да си оформи свой собствен лебенсраум - фраза, която той използва с категорична убеденост.
Извършването на това би довело до културна и икономическа интеграция на ислямския свят, като лидер на който, според него, естествено - ще бъде Турция.
Тя трябва или да постигне икономическа хегемония над Кавказ, Балканите и Близкия Изток, или да остане разкъсвана от конфликти национална държава, която е изправена пред риска от разпадане.
Като външен министър, Давутоглу твърдо вярваше, че Арабската пролет най-накрая е осигурила на Турция историческа възможност да приложи тези идеи на практика. Той предсказва, че свалените диктатури ще бъдат заменени с ислямски режими, като се създаде регионален "пояс на мюсюлманското братство", предвождан от Турция.
И той търси подкрепа от Запада, като представя проекта си като "демократична трансформация" на Близкия Изток.
Сега обаче, вместо обещаните преди 3 години демократични режими, Турция си граничи със самообявения "халифат" на "Ислямска държава в Ирак и Леванта".
Само преди 2 месеца, бойците им щурмуваха турското консулство в иракския град Мосул - и все още държат за заложници 49 турски дипломати.
Давутоглу, който твърдеше, че Турция трябва да създаде Ислямски съюз, като ликвидира границите, изглежда сега няма ни най-малка представа как да се справи с джихадистите в Сирия и Ирак, които превърнаха границите на самата Турция в нещо подобно на швейцарско сирене.
Не е изненадващо, че външната политика на Давутоглу е навряла Турция в този ъгъл.
Новият турски премиер прави грешката да вярва, че часовникът в Близкия Изток е спрял през 1918 - в годината на унищожението на Османската империя - или че Турция може да заличи границите на региона и да стане лидер на Ислямски съюз, игнорирайки цял век на арабски национализъм и светска държавност.
Това, което Давутоглу трябва да направи преди всичко, е да приеме, че неговият пан-ислямистки възглед за света, базиран на архаични експанзионистични теории, е безнадеждно неадекватен и остарял.
И вместо да възстановява ислямските ценности и иниституции, които от толкова време превъзнася, той трябва да поощрява универсални ценности като демокрация, върховенство на закона и лична свобода.
Само тогава Турция би могла да преодолее поляризацията, от която страда сега, и да се превърне в достоен пример за своите съседи.
Турция иска да бъде наследник на Османската Империя. Но работата е там, че това може да се окаже далеч от истината. Вскички които сме били част от Османската империя са наследници на Османската империя.