Настанаха времена, в които героите да бъдат свалени от пиедесталите им. През последните няколко години видяхме падението на редица големи имена в световен мащаб - от политиката, науката, бизнеса, киното, литературата и всяка сфера на обществения живот.
Стари грехове в нов прочит, изваждане на реплики, шеги и снимки отпреди години и десетилетия. Никой не е застрахован.
Погледнете само как се променя начинът, по който гледаме дори и на Алберт Айнщайн. През май бяха публикувани неговите пътни дневници от 1920 г., които мнозина възприеха като пълни с расистки забележки и ксенофобски коментари за срещите му в чужбина и най-вече - в Китай.
Само месец по-късно излезе статията "Физика на перспективата", в която дори се твърди, че Айнщайн съвсем не е митичният физик, за който поп културата го представя. Професорът по физика от Университета за природни науки във Филаделфия Пол Халперн - автор на статията, пише, че ранната работа на физика наистина е променила света.
Но дори и след като Айнщайн е спрял значимо да допринася за напредъка на физиката, по-късната му работа бива представяна от пресата като нещо сензационно и велико просто защото става въпрос за учен, който е знаменитост.
Резултатът от това - обществеността започва да възприема науката като революционно дело на само един човек, а не като това, което е в действителност - кумулативно, колективно усилие.
Това е и гледната точка на тази нова вълна на осмисляне на културните герои - важността да се осъзнае не само величието на това, което са направили, но и границите на техните възможности, слабости в характера като личности, големи грешки и тъмни моменти от миналото.
Време за преосмисляне на героите и представянето им като обикновени човешки същества, които не са лишени от нищо човешко.
Къде обаче да спрем с това принизяване на героите до общочовешкото ниво? Трябва ли заради личните им слабости и грешки да бъде омаловажавано това, което са направили, техните големи постижения като професионалисти и хора?
Границата е съвсем тънка и твърде лесна за преминаване.
Никой не е светец и фактът, че някой е постигнал нещо голямо, не означава, че всичко, което прави, е велико и страхотно.
В света на изкуството нещата са дори още по-сложни, тъй като там се оценяват не само личности, но и това, което създават - героите им, сюжетите и т.н. Те се оценяват не само според призмата на времето, в което са творили, а през днешните стандарти за добро и зло, правилно и неправилно.
Да вземем един популярен в последно време пример - писателката Лора Ингълс Уайлдър, авторка на американската детска класика "Малката къща в прерията". Макар да търпи критики от години заради представянето на индианците в нея, през последните години те стават все по-тежки и остри.
За времето, в което е писана, "Малка къща в прерията" е революционна. Тя дава силен феминистки глас на младите жени, показва силни женски герои, способни да се справят с трудностите, и остава любима на поколения читатели.
Днес обаче книгата е възприемана като "културно нечувствителна" заради представянето на индианците като зли и почти чудовищни.
Това в крайна сметка доведе до премахването на "Малка къща в прерията" от името на наградата, връчвана от Асоциацията за библиотечно обслужване на деца, тъй като в книгата имало израз на "стереотипни нагласи, несъвместими с основните ценности на ALSC за приобщаване, почтеност и уважение и отзивчивост".
Някои определят решението като прекалено, но за други то дори е закъсняло във времето.
Според Карълайн Фрейзър, биограф на Уайлдър, подобни културни феномени трябва да бъдат подлагани не толкова на забрана за децата, колкото на сериозен анализ, който да обясни особеностите, довели до написването на подобни книги, средата, в която са написани, както и спецификите на времето.
Пред Washington Post обаче тя твърдо застава зад идеята, че не бива да оставаме безкритични към културните герои и дори трябва да ги "детронираме", ако те имат в миналото си или в поведението си проблемни моменти.
И все пак - несправедливо е да съдим хората от миналото според днешните стандарти затова, че техният светоглед е типичен за времето си и показва света такъв, какъвто са го виждали. Подобни критики сме виждали в отношението към майстора на хорър жанра Х.П. Лъвкрафт, Марк Твен и дори при Астрид Линдгрен и нейната "Пипи Дългото чорапче".
Миналото има своите нрави с всичките им особености. Ако искаме следващото поколение да осъзнае дефектите на онези времена, те не трябва да бъдат забранявани, заличавани, цензурирани, а точно обратното - да се четат, но след това да бъдат обяснени. Да се изясни контекстът на времето, да се каже какво е било прието и какво - от гледна точка на настоящето - е неприемливо и обидно, и защо е обидно.
Проблем е обаче и културата на изострена чувствителност, при която все по-трудно е да се прецени какво може да се окаже накърняващо за нечие достойнство.
Подобно отношение има към вицовете с по-мрачен тон, шегите, извадени от контекст, черният хумор. Пресен е споменът за туитър линча срещу Лиъм Нийсън, който призна, че е имал момент, в който е искал да пребие/убие някой цветнокож човек, защото цветнокож мъж брутално е изнасилил негова приятелка. Години след това ирландският актьор признава за това и казва, че е осъзнал грешката си. Въпреки признанието той беше обявен за расист и ксенофоб.
Още по-пресен е примерът с канадския премиер Джъстин Трюдо - сам активен защитник на малцинствата (до ниво на пародия), който трябваше да си поръси главата с пепел, защото през 2001 г. се е маскирал на Аладин и си е почернил лицето с боя.
Това е "културата на жертвите" - склонността да се възвеличават обидените, наранените и засегнатите, които гневно надигат глас. Това е култура, която наказва всеки, който волно или неволно не просто е засегнал, но би могъл да засегне малцинство с думите си. Тя е на път да се превърне в полиция на мисълта.
Никой не е защитен от нея - независимо колко добри и значими неща си направил, ако една по-груба шега от преди десетилетие може да те постави под ударите на критиците в Twitter.
Да, да защитаваш тези, които са по-слаби и по-уязвими от теб не е нещо лошо, дори напротив - когато имат нужда от това обаче. Но кой има нужда от защита от атаките на "Малка къща в прерията"?!
Искат ли всички хора, родени с различен етнос, цвят на кожата, религия, пол или сексъалност, да бъдат възприемани като жертви? Трябва ли задължително да бъдат признавани за по-уязвими само затова? Не е ли това противоречива теза, която изначално разделя и дискриминира?
Ако искаме всеки от нас да бъде съден не за произхода си, а за действията си, то тази идеология само би тежала, въпреки добрите си намерения. А това е процес, който продължава да се развива - краят на епохата на героите и възхода на културата на жертвите със своите обидени и угнетени маси, гневно вдигнали ръка във въздуха.
