В края на 70-те и началото на 80-те години, видни експерти по международни отношения като покойния френски политически философ Пиер Аснер твърдяха, че светът става свидетел на процес на конкурентно разложение между САЩ и Съветския съюз.
За СССР обаче, конфликтът в Афганистан се оказа още по-скъп провал от Виетнамската война за Америка. Така към 1989, изходът беше ясен: Съветският съюз беше атрофирал много по-бързо от САЩ, и неговата империя се срина, ставайки жертва на собствените си грешки и противоречия.
Сега концепцията за конкурентно разложение на идеологически и политичесдки модели отново излиза на дневен ред. В едно скорошно интервю за Financial Times, руският президент Владимир Путин заяви, че либерално-демократичният идеал се е превърнал в "отживелица". И все пак тълпите протестиращи по улиците на Москва - и доста по-зрелищните протести в Хонконг - показват, че авторитарният модел има предостатъчно собствени проблеми.
Междувременно притеснени демократи сега се опасяват, че светът е навлязъл в трета, по-мрачна фаза на следвоенната си история. Ако първата фаза, от 1945 до 1989, беше доминирана от Студената война. Втората, между 1990 и 2016, представляваше крехка победа на либерално-демократичните режими, то какво предстои в третата?
Според развяващите се актуални тези, светът навлиза в нова, опасна популистка епоха, която започна с победата на кампанията за Брекзит във Великобритания и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Тази интерпретация обаче отразява по-скоро сегашното общо настроение на песимизъм и резигнация, а не толкова обективната реалност.
Популизмът сам по себе си е под атака в няколко централноевропейски държави, включително Чехия, Словакия и Румъния. Във Франция, президентът Еманюел Макрон защитава класическия либерално-демократичен модел доста по-добре, отколкото очакваха много от неговите критици, макар и да пое някои тежки удари.
Именно заради това твърденията за смъртта на либералната демокрацията и победата на радикалните, популистки и авторитарни идеи, популизма и авторитаризма, са силно преувеличени.
Всъщност даже копнежът за свобода и демокрация се усеща все по-ясно. Това показва, че здравият разум все още не е смазан от негативни емоции. Остава вечният въпрос: кой модел - демокрацията или авторитаризмът - е по-уязвим?
Крайният резултат не е предопределен, и естествено ще зависи от политически фигури, събития и култури. В това отношение президентските избори в САЩ през 2020 г. може да се окажат решаващи. Нещо повече, несигурността по отношение на резултатите е по-голяма, отколкото беше преди последните два вота в Америка.
Основателно, малцина смятаха, че Барак Обама би изгубил през 2012 г. И погрешно, малцина смятаха, че Тръмп би спечелил през 2016 г. Надпреварата през 2020 г., за разлика от тези предишни избори, изглежда категорично не-предрешена.
След катастрофално грешните преценки през 2016, повечето коментатори се опитват този път да бъдат по-предпазливи. И все пак сериозен дял от глобалния финансов и икономически елит изглежда смята, че освен ако САЩ изпаднат в рецесия в предстоящите месеци, Тръмп ще бъде преизбран.
Нещо повече, тяхната прогноза е базирана не само на опасения да не сгрешат отново; мнозина изглеждат примирени с такъв резултат, а някои дори изглежда да се надяват на него.
В този момент наум идват неизбежно сравнения с 30-те години на миналия век.
Естествено, има наистина малко общи черти между Тръмп и Адолф Хитлер. Но във видимото приемане на евентуално преизбиране на Тръмп, голяма част от либералния елит се държи като германският финансов и индустриален елит, когато Хитлер се издига до властта през 30-те години.
Тогава германските банкери и мениджъри са се самозаблуждавали, че могат да контролират вулгарния нов канцлер на страната. И те са били убедени, че въпреки странното поведение и външен вид на Хитлер, той е най-добрата защита срещу комунизма.
За съжаление голяма част от сегашния елит не изглежда да е научила нещо от историята, и мисли и се държи така, сякаш интересите и ценностите са напълно откъснати едни от други в реалния свят. Тоест, докато Тръмп носи изгоди на бизнеса, те не изглеждат загрижени, че той сам по себе си е най-голямата заплаха за духа и ценностите на Америка, и за американския имидж и интереси в чужбина.
Да, заявяват те, наистина Тръмп може и да отива твърде далеч спрямо Китай по търговските въпроси, но поне им задава правилните въпроси. И да, той може и да разиграва твърде много расовата карта, но той самият не е расист, и ако флиртуването с неприемливото спомага за консолидирането на ядрото му от поддръжници, защо не?
Подобно мислене обаче е крайно опасно.
Както е казал френско-ливанският писател Амин Маалуф - "по-добре е да сбъркаш с надеждата, отколкото да си прав в отчаянието".
Обратно на това, което смятат много черногледи пророци на демокрацията, най-лошото не е неизбежно. Авторитарните лидери и популистите още не са триумфирали, и на много места демократите още не се предават.
Или, ако го кажем по-малко оптимистично, демокрацията и авторитаризмът все още имат сходни шансове за разложение.
Засега остава несигурно кой модел ще надделее. Но никога не е проява на мъдрост да бъде отписвана демокрацията, още по-малко да се ускорява нейният крах.
