Следващата вълна цифрови продукти няма да бъде свързана с архивирането на уеб, тя има за цел разрушаването на този архив.
Snapchat е прочуло се напоследък приложение за iPhone, което - впечатляващо, и може би доста полезно, ви позволява да поставите лимит на времето на съществуване на снимките, които споделяте с приятели.
Можете да решите дали получателят (или група получатели) вижда снимката за 2 секунди, или 5, или максимум 10 - след което тя изчезва напълно. И ако получателят се опита да й запази копие, вие сте информирани. Нещо като Path, но с акцент върху снимките, или като Instagram, с "дата на годност".
Това обаче не е само начин да изпращате неприлични снимки и/или съобщения
Доколкото Snapchat позволява изпращане на снимки с минимални опасения тези фотографии да бъдат видени от неподходящи хора, най-очевидната му употреба - логично - е изпращане на провокационни, "секси" снимки. Но интерфейсът на приложението тип "ако мигнеш, ще го изпуснеш" подсказва, по-мащабно, за нещо много по-голямо от чистия sexting.
Още повече, че това не е първото приложение, което се опитва да помага на хората да правят това, което вероятно не би трябвало да правят със смартфоните си. След като SMS навиците на Тайгър Удс му докараха доста проблеми, компания на име Tigertext предложи приложение, което по същия начин изтрива кратките съобщения в телефона, след като те са били прочетени. Тъй че Snapchat е само едно от по-изтърканите решения в една непрекъснато развиваща се ниша - продукти, които използват не силата на паметта, а забравата.
Инструментите за борба с архивите осигуряват баланс на една от дефиниращите функции на Интернет - с почти безкрайното място там, "записвай всичко" е нещо, смятащо се за подразбиращо се. Без дори да се старае, Интернет помни. И това не само означава, че коментарът, който сте оставили на фен-сайт на Джос Уедън в древни времена още си стои там, с емотикони и gif-ове, уловен за вечни времена от всезнаещите неврони на Google.
Това също така означава, че уеб, като широко пространство, работи на база принципа и архитектурата на последователността. В него и навсякъде около него, архивът се приема за даденост.
Дори ако умрем, все така ще си останем онлайн
Така че когато говорим за Интернет, говорим за потоци, реки и течения - неща, определяни от тяхната динамичност и липса на очевидни ограничения. И това, естествено, е чудесно! Това е, което прави Интернет това, което е!
Единственият проблем обаче е, че постоянният поток и прилив всъщност не е начинът, по който ние, хората, сме програмирани да живеем. Ние живеем на пристъпи, в цикли и фази, и разделяме нашето време не само социално, в споделени минути и часове, но и физически. Събуждаме се, спим, имаме начало и край.
Което означава, че ако Интернет е въплъщение на Световния разум на Хърбърт Уелс, той страда от вроден дефект. Възможностите му се разминават с нашите. Ние, малките хора, биваме определяни от нашата (понякога болезнено) селективна памет; уеб пък е дефиниран от своята безразборност. За него няма сън, няма обработка, той никога не почива.
И ако ние, хората, можем да контролираме изживяванията си онлайн - просто защото всичко е архивирано, не значи, че ние сме принудени да го консумираме - неговата собствена бездънна памет променя начина, по който потребителите мислят за собствените си спомени.
Ставаме пренебрежителни към запазването, не само защото Google служи като външен мозък, но и защото сме свикнали да приемаме, че нещата, които са от значение за нас, ще остават задълго.
Непрекъснатите спомени онлайн не са облекчение, а по-скоро товар
Вероятно бихте си помислили, че това е освобождаващо. И в основната си част то е. (Историята! Таймлайнът! Облакът!) Но има също така и недостатъци на всезнаещото цифрово пространство. Показателно е, че хората с хипертимезия описват неограничените си спомени не като благословия, а като бреме - спомени, които са "непрекъснати, неконтролируеми и абсолютно изтощителни".
Почти перфектното помнене на преживяванията им не прави тези хора по-умни; заради това те са по-нещастни. Същото, в голяма степен, важи и за Интернет. Това е една от причините, поради които хората се оплакват от "претоварване с информация," да не споменаваме призивите за цифров шабат и други подобни.
Интернет може в кибернетичния смисъл наистина да е като мозък; като преживяване за потребителите обаче той има тежки дефекти. Когато омаловажаваме цифровата среда като "претоварваща," всъщност ние я виним и за липса на насока.
Интернет се движи, но не върви непременно напред. Той се разширява, но не следва определена траектория. Той е лишен от цел, от сюжет, от обща идея. Хората - според гръцкия лекар Алкмеон, умират, "защото не могат да свържат началото и края."
Ако няма как другояче да забравим, можем да го направим по технологичен път
Това, което започваме да осъзнаваме, е че уеб като световен разум, подобно на нашата относително крехка версия, може да бъде променян - ние можем да влияем на работата му. Можем да го направим по-подходящ към начина, по който мозъците ни са програмирани да функционират.
И предложеният от законодателството принцип на "правото да бъдеш забравен" ще намери приложение ако не в законова форма, то чрез архитектурата на самата Мрежа. И глуповати приложения като Snapchat са неотменима част от това - не само защото ни дават нови филтри, чрез които да израснем и осмислим този цифров свят, но и защото ни помагат да си върнем продуктивните ограничения на аналоговото.
И тези продукти няма просто да стават все по-разпространени; те също ще са и все по-ценни. Точно като самото ограничение - чрез социални филтри, крайна селекция и журналистически подбор, то ще става по-ценно. Точно както текстовите ограничения на списъците и визуалните ограниченията на меметата са неотменими, органични, ще продължаваме да измисляме креативни начини да се борим с поривите на Мрежата към вечно запазване на всичко.
Което на свой ред ще ни позволи да си върнем помненето - не само като пасивно възприемане, а като съзнателен избор. И не само като акт на запазване, но и като форма на любов. Миналата седмица социалната услуга за новини News.me стартира Last Great Thing, приканващ участниците да споделят само едно ценно нещо, което са открили онлайн за този ден - и без пермалинкове.
Идеята на този продукт е да колекционира страхотни неща, но без архив. Услуга, въплъщение на ефимерността. Тя ни позволява да правим това, което нашите мозъци всъщност са оптимизирани да правят: да преживяват, забравят, припомнят и после отново да забравят.
