По принцип сума теми и мисли се щурат в закръглената, върхова част на моето тяло, по-позната като, главата ми.
Но, напоследък темата за приятелството е особено актуална там и има желание да надхвърли пределите на физиологията и да се "излее", като пролетен поток от думи върху листа.
Аз мисля, че да имаш приятели е изключително ценен ресурс. И аз съм доста упорита в намирането и поддържането му в наличност. Важни са ми хората, това е. Приятелите - особено важни.
С великолепни хора съм се наобиколила, близки, колеги, съмишленици в това-онова. Бих казала, че извадих късмет. Но се случи нещо, което истински разклати добре охраненото ми самодоволство.
Близка моя приятелка ми каза, че съм я предала. Настана щура суматоха в моята душа. Няма да се разпрострирам в подробни разкази как, защо и какво се случи. Резултатът - 15-годишното приятелство приключи.
Какво ли означава да бъдеш добър приятел?
Иска ми се да избягам от клишето: "Такъв човек, който - ако го потърсиш в 3 посред нощ, ще се отзове". Не че е лошо. Добре е. Случвало ми се е, отзовавала съм се. По-интересен за мен е смелчагата, който го прави.
Сиреч, търси те. Признава, че има нужда от точно твоята подкрепа и ти си точният човек. Ти би могъл да помогнеш. Ти си приятелят. "Смелчага" казвам, защото, ако го направи, трябва да е наясно, че може и да му бъде отказано.
Не е лесно. Никак. Показваш слабост, пък насреща... Никой нищо не ти дължи обаче. Ти също никому нищо не дължиш. Всичко е въпрос на избор и на поемане на отговорност.
Спомням си един случай, когато моя близка приятелка, която живее в Канада, ми прати sms в 2 часа през ноща (не за първи път, все пак часовата разлика е 7 часа), за да ме помоли да си включа sкype, защото се чувства ужасно сама.
Два дни прекарахме пред компютрите, там се хранихме, говорихме и после заспивахме
Вярно, късмет, че се паднаха почивни дни, но аз знам, че щях да прекарам с нея това време, независимо какъв ден от седмицата се случеше. Защото тя имаше нужда точно от мен и ми го каза - от моята усмивка, от моите безкрайно много приказки, дори от упоритостта ми да поддържам връзката "on".
Имам няколко приятели от детинство. Виждам ги веднъж в годината, а понякога и много по-рядко. Когато се видим обаче, онова, което ни е свързало, все още е там. Хубаво ни е. Без упреци - "Ама, ти що не се обаждаш?", без напрежение...
Е, случва се да си поплачем, но пък доста по-често се случва да си попеем и попием! Достатъчно много хора в ежедневието ни притискат с претенции и желания. Тези хора доста често са нашите най-най-близки - майки, бащи, деца... Няма как, стягаш се и поемаш всичко, което ти поднесат.
С приятелите предлагам да е друго
Да е градивно, развиващо, весело, даващо повече, отколкото взимащо. Защото в приятелството, ако нещо "трябва", то значи "не трябва". Разбира се, когато е нужно ще се къртят плочки, ще се обикаля по магазини за изумително секси бельо, може и в някоя схватка да участваш и да отнесеш два-три ритника...
Случва се. Но рядко. Много по-важно е, че когато допуснеш някого в сърцето си и му отредиш място на първия ред, на балкона, в специалната ложа "Приятели", значи той ти е подарил нещо много голямо - направил те е по-богат човек, по-знаещ, по-можещ, по-силен.
Лично аз се влияя не толкова от качествата на даден човек, колкото от взаимодействието му с останалите хора. Като в математиката - всяко число се определя не само за себе си, а в зависимостта си с други числа.
Просто е. Нали сме социални същества, имаме нужда от споделяне и истински доволни сме, когато има с кого да споделим. Най-вече щастието си.
Приятелите са голяма работа
И няма възраст, пол и социален статус. И много важно - те нямат нужда да те прецакват. Прецакването, определено не е приятелско и не е готино, особено ако си бил целунат пет пъти от Юдата преди това.
Не също като тези, които те питат " Как си?" от куртоазия всеки ден и после автоматично превключват на тема "аз". Горките хора, те не биха могли да бъдат приятели, дори и много да им се иска.
Не и като тези, които ти ограбват времето, вниманието, парите и изобщо всичко, което имаш да дадеш. Тъжно е и някакси обидно, че понякога дори благодарят. Възпитани хора.
В живота ми има едни чудни хора, избрани от сърцето ми
Аз си живея в свят от фантастичности... Скоро прочетох нещо интересно, че има святост и тя е изборът на сърцето.
Е, в този смисъл съм вярваща. Обиквам хора без никаква рационална причина, без капчица разум. Тези хора вече са ми дали, много преди да разберат. Случва се да сядам и да им пиша дълги писма или да им изпращам музика, снимки...
Или съобщения на мобилните. Или просто да им подаря нещо - безпричинно. Или да ги прегръщам безспирно. Да искам да бъда с тях. И те някак успяват да откликнат, точно толкова, колкото е нужно и точно тогава, когато е нужно.
Те не са отявлени филантропи и алтруисти. Нормални хора са си... може би малко хедонисти. С нормални животи. Умеят да критикуват, просто защото ги е грижа. Умеят да бъдат от полза, дори когато не се стараят. Най-вече, когато не се стараят.
Усещам ги не като част от мен, а като самата мен. Аз съм те. И те съм аз. Знам, че са ме чули. Че са разбрали. Сродни души ги наричам, не просто приятели. Едно плюс едно е равно на... едно.
