Шест месеца или 180 дни - времето, оставащо ми като туко-що завършила ученичка в родната страна, преди да отлетя към престижната Германия. На приятелския съвет „К'во ще се занимаваш с глупости, живей си живота на Слънчев бряг цяло лято!", смело отговорих с и до ден днешен неразбрана от много хора идея.
В град в Северна България, изпълнен с вековна история и артистични идеи, надничащи дори из пропуканите му улици, аз и моя приятелка взехме смелото решение да отворим ателие и (Бог да ни е на помощ!) да дадем нашия малък принос за културното развитие на общността.
И тук, дами и господа, се появи той! Почука шумно на прясно боядисаните прозорци, изкашля се по балкански, качи краката си върху масата и повече не си тръгна.
Познахте го нали - това е българският манталитет в пълния му блясък
Ако трябва да се изразя математически, бих го казала така: на всяко „Браво, чудесна идея", нашият нов „приятел" ни се показваше в ролята на поне десет различни персонажи. Започнете от недочуващия съсед дядо Митко, според когото правим нещо незаконно и само Милицията (да, няма правописна грешка) ще го спаси, и стигнете до случайни будни граждани и гражданки с афинитет към поп-фолк музиката, домашната сливова и тигровите модни шарки, които искрено и лично ни заявяваха: „Няма пък, няма да ви се получи". - „Защо?", питахме недоумяващи ние, а отговорът гласеше категоричното: „Няма пък, защото така."
И така въоръжени с по едно „Няма пък, ще ни се получи", наивно се опитвахме дълго време да правим нещо по-различно от любимите дейности на безброй наши връстници. Да, сигурно за много хора звучи скучно (дори безсмислено?) да организираш литературно четене на Тери Пратчет, вместо да се запознаеш с местни връстници в новоокритата чалга дискотека. В крайна сметка живеем в демократична държава и всеки има право на избор, нали?
Опитахме се, повярвайте ни, наистина впрегнахме всички мисловни усилия, за да разберем избора на много хора, които продължиха да хранят нашия безсрамен гост. Опитахме се да не обръщаме внимание на вземащия му огромни размери апетит и съвсем по детски направихме безброй опити да създадем нещо красиво.
Уви, грозните думи (повечето, от които зад гърба ни) и подобни случки бавно убиваха тази ни мечта, докато той, господинът, стоеше в ъгъла, вече достатъчно угоен, че да не може да стане, сочеше ни с пръст и се смееше с пълна уста. - „Какво си мислехте, че правите и то без да ме поканите?"
В трудни ситуации майка ми винаги е казвала: „И това ще мине". Но аз знам, че той, господин Български Манталитет, няма да си тръгне
След всяка кражба от ателието ни, след всеки оставен графит по вратите, след всяко безсмислено обвинение, че „копираме" идеите на други арт организации в града, чиято основна цел е усвояването на космически суми от общински проекти, все повече се убеждавам в едно единствено нещо.
Аз не напускам страната ни като млад, безработен, мързелив, чакащ късмета от нищото човек. Аз си тръгвам от границите на България като млад, кипящ от енергия и вече потъпкани идеи човек, който е имал поне сто мечти и към тяхното постигане се е сблъскал с поне хиляда стени.
Докато пиша тези редове, събирам и последните си вещи от любимото ателие. Багажът не е много - кутия с моливи, снимки от изминалата половин година, усмивките на всички приятели и любими хора, внимателно завързани с панделката на тяхната подкрепа.
Там, в ъгъла, все пак й позволявам да се намести - надеждата, че когато се върна след години „и това ще е минало"...
