Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

А някога София беше красива

Без всякакво съмнение безпаричието не е причината за разрухата на Къщата с ягодите. Упоритата безстопанственост издава умисъл.
Снимка: Webcafe.bg
Без всякакво съмнение безпаричието не е причината за разрухата на Къщата с ягодите. Упоритата безстопанственост издава умисъл.
В теснотията между "Сан Стефано", "Кракра" и "Шейново" избуя поредният безсмислен мол, който се хвали с бутафорната си имитация на някогашната фабрика на братя Прошек Снимка: webcafe.bg
В теснотията между "Сан Стефано", "Кракра" и "Шейново" избуя поредният безсмислен мол, който се хвали с бутафорната си имитация на някогашната фабрика на братя Прошек
"Сан Стефано Плаза" Снимка: webcafe.bg
"Сан Стефано Плаза"
Дизайнът на Прошековата фабрика всъщност е само фасада Снимка: webcafe.bg
Дизайнът на Прошековата фабрика всъщност е само фасада

"Стореното от този народ от селяни, тръгнали от дълбоко робство, без капитали, почти без образование и без кадри, и умъртвени от кървави войни, е признак на сила, която заслужава нашата симпатия"

Това са думи на френския изследовател Франсоа дьо Во дьо Фолетие, който през 1936 г. попада в София и остава поразен от неочакваната гледка.

Как изглежда "най-тихата столица" на Европа в очите на чужденеца?

Малка, но с широки пространства и множество добре поддържани градини; древна, но позабравила миналото си ("оставаме с впечатлението, че историята на София започва от деня, в който генерал Гурко влезе в града начело на руската армия"); балкански град без следа от ориенталщина ("вместо лабиринт от сокаци в София вие виждате само улици, пресичащи се под прав ъгъл").

Това е София преди 80 години - онзи кратък откъс "национален романтизъм" между световните войни, в който държавата успява да стъпи на крака след две национални катастрофи, няколко кървави преврата, атентати и всевъзможни политически експерименти.

София не може да се похвали с чорбаджийските чифлици на Копривщица и Елена, нито с изписаните възрожденски къщи на Пловдив.

Новата столица обаче знае как да превърне недостатъка в предимство.

Празните пространства се пълнят с архитектурни произведения на изкуството по поръчка - частните домове на първото поколение натурален български елит: индустриалци, финансисти, лекари, юристи.

Някои европейски съвременници дори се надсмиват над увлечението по "виенската мода" - новите обществени сгради, грейнали в жълто или охра, с претрупаните си фини орнаменти, кулички, и часовници приличали на грамадни торти.

Само няколко години след посещението на дьо Фолетие, през 1944 г. София е в развалини след серията въздушни удари в края на Втората световна война.

След погрома на бомбите идва погромът на комунистическата власт, физическата чистка на елита, експроприацията.

Партията слага ръка на десетки частни сгради - паметници на културата: домът на Димитър Яблански (бившето китайско посолство), къщата на д-р Моллов (до Студентския дом, срещу Народното събрание), къщата на Сърмаджиев (днешната резиденция на турския посланик)...

Сградите се разпределят по предназначение: някои поемат представителните нужди на комунистическата бюрокрация, други са плячкосани от "активните борци" с правилния работническо-селски произход.

Една от присвоените частни сгради е и къщата на банкера Димитър Иванов на ул. "Сан Стефано" 6 (позната като Къщата с ягодите), построена през 1928 г. по проект на арх. Георги Кунев, която се превръща в търговско представителство на СССР, а междувременно социалистическият реализъм я затиска между сиви блокчета с висящо пране.

След реституцията и неколкократната смяна на собствениците Къщата с ягодите е оставена на самосрутване, което скоро ще бъде официализирано с разрешение за преизграждане.

Само 15 години умишлена безстопанственост са били достатъчни за разрухата - интериорът в сравнително запазен вид може да се види във филма "Опашката на дявола" (2001).

Отношението към един от най-оригиналните паметници на архитектурата в София може да се определи само като престъпна небрежност от страна на собствениците й - династията Златеви "фон Правец".

Болезнена ирония в сравнение с вниманието към детайлите на някогашните й обитатели, с мраморните й камини, подиума за музиканти, стаите за прислуга и специалната порта за карети на двора.

Туморът в културното наследство се разпространява не само в София и не само в частните сгради.

Същата е и съдбата на уникалното Старопиталище в Габрово, оставено на "грижите" на една от най-бедните общини в България. По централната улица на Хисаря се виждат десетки изоставени къщи и бивши санаториуми с впечатляваща архитектура и градини, каквито дори разрухата не може да заличи.

От емблематичния сецесион в Русе, някога наричан "малката Виена", на места са останали само фасадите, зад които се виждат ями и бурени. Дори прословутото Доходно здание в града беше "реставрирано" с кичозна алуминиева дограма.

В другия край на "Сан Стефано" в теснотията между "Кракра" и "Шейново" избуя поредният безсмислен мол, който се хвали с бутафорната си имитация на някогашната фабрика на братя Прошек:

Къщата на Пейо Яворов на "Раковска" също се разпада от години. На отсрещната страна на булеварда барелефът пред дома на Яна Язова почти не се различава от крещящите табели на магазините за евтина конфекция.

Целият облик на района беше изкривен от огромната стъклена сграда, в която се помещава Европейската комисия в София, и която впрочем е построена върху останките на разрушената къща на Стефан Стамболов.

Да припомним във връзка с изборите. Този ужас на Раковска беше сътворен от Архитектурният проект на сградата е изготвен...

Posted by Ivaylo Ditchev on Sunday, 11 October 2015

Не по-малка е вината на държавата, която допуска унищожението на архитектурното наследство, като просто вдига ръце от него.

В същото време, държавата се готви да похарчи 300 млн. евро за сметка на Брюксел, за да "реставрира" римски и средновековни крепости из цяла България с пластмасови плоскости и тухли-четворки.

На национално ниво дори беше пренасочен публичен ресурс от 1 млрд. лева към саниране на частни панелни жилища по прословутата програма за енергийна ефективност - напълно лишено от перспектива и добавена стойност за поколенията.

Тази щедрост важи за бетонените гета, но не се прилага за паметниците на културата.

Цялата отговорност за опазването, съхранението и поддържането в "добро състояние" на недвижимите културни ценности е в ръцете на собствениците им - в повечето случаи, един куп далечни наследници на стара фамилия, разпръснати по цял свят, които или не могат да си позволят, или не искат да се занимават с грижата за сграда, строена по стандартите за ефективност от преди сто години.

За голяма част от тях е проблем и невъзможността за достъп до алтернативни форми на финансиране с публична помощ или друг вид облекчения, които да ги мотивират да поддържат имота си в представителен вид.

Единственият законов ангажимент, който местната власт се е постарала да поеме, е да обезопаси сградата, ако състоянието й представлява заплаха за сигурността на гражданите - напълно закъсняла намеса.

В същото време, собствениците са длъжни да съобразяват всеки ремонт по имота с Министерството на културата и общинската администрация. Длъжни са и да осигуряват безплатен публичен достъп до имота за научноизследователски цели, стига тя да не пречи на нормалната дейност или на законните интереси на притежателя.

Столична община не крие, че страда от драстичното съкращаване на държавни средства за опазване на културното наследство и от липсата на цялостна консервационна стратегия за териториите с най-ценен културно-исторически ресурс.

В същото време, само за последната 2015 г. общината си позволи бюджет от 700 млн. лева за ремонтна дейност в стил "Витошка боза".

По исторически причини София е пропуснала да запази развитието си като модерен и подреден голям европейски град въпреки редкия шанс да се съгради върху "бяло платно".

Онази София от 30-те години я няма, тя вече е стисната от няколко пояса панелени комплекси-спални.

Тоталитарната власт има смъртен грях заради осакатяването на стара София.

Но дори то не може да се сравни с щетите от провинциалния комплекс на назначените капиталисти, меценати на мутробарока с двете палми отпред, убедени, че вкусът и автентичният дух са стоки за продан, карикатури на оригиналните строители на съвременна България.

Подредените по конец улици, пресичащи се под прав ъгъл, днес са се превърнали в лабиринт от сокаци около недомислено ново строителство без всякаква мисъл за общия градски облик - допълнително усложнен от великото преселение на народите от цяла България към столицата.

Историческият център на София няма изящната геометрия и "подстрижка" на историческия център в Париж, например, в който не се разрешава ново строителство над 36 метра височина (с едно биещо на очи изключение - кулата Монпарнас).

Естествено, има начини за съхранение на автентичния вид на старите сгради, без да се налага събарянето им до основи. Един от малкото положителни примери беше реставрацията на къщата на Димитър Яблански, която беше възстановена като частен клуб - и то след демонстративна агония в продължение на две десетилетия.

Без всякакво съмнение безпаричието не е причината за разрухата на Къщата с ягодите. Упоритата безстопанственост издава умисъл.

Историята не заслужава подобна подигравка. Не заслужава подигравка паметта на онзи "народ от селяни", който въпреки робството, безпаричието и войните създава столица за пример.

   

Най-четените