Автомонтьор без книжка не е нещо нечувано. Както и някой да премине с "Audi 80" по пътя София - Перник. Необичайно става само, ако добавим една малка подробност. Човекът, за когото говорим и който ремонтира коли (и дори сам шофира) - е незрящ.
Което, по подразбиране, би трябвало да изключва каквато и да е дейност, свързана с автомобили.
Животът обаче никога не се случва "по подразбиране".
Не и за Михаил Михайлов, който познава колите като десетте си пръста. Той работи още от началото на 90-те, което със сигурност го прави единственият незрящ автомонтьор в България с толкова дълъг стаж в областта. Добре де, нека не скромничим, той всъщност е
единственият сляп автомонтьор в страната и със сигурност един от малкото в света.
Без съмнение, за да се занимаваш с нещо, за което се предполага, че зрението е ключово, би трябвало да си развил други способности.
Освен повишената сетивност на пръстите и вродената сръчност, за Мишо изглежда от особено значние е слухът. Той чува много добре и, както лично се уверих, може да разпознае само по слух безпогрешно не само видът двигател, на коя скорост се движи колата, ами и марката и дори приблизителната година на производство.
Той може също така да даде цял куп ценни съвети за това как трябва да се шофира правилно. Човек ще си помисли, че
е цяло чудо, как не е станал още инструктор по кормуване.
39-годишният Мишо губи зрението си като дете заради лекарска грешка. Започва да оправя семейната кола още през 90-те, "защото нямаше кой друг да се грижи за нея". И така се оказва, че това занимание му се отдава.
За работата си твърди, че който знае той как се справя - се връща.
"А щом хората се връщат при мен - без коментар".
Макар че напоследък основно поправя коли на приятели, в практиката си на автомонтьор Мишо е имал и случаи на хора, които идват при него, без да знаят, че не вижда.
"Така ми се случи веднъж: идва един при мен, вдига капака и ми сочи: "Тук това, виждаш ли го, тук...". И аз му отговарям "Не виждам", а той пак: "Ама как не виждаш, бе, ето това тук", и пак сочи. Тогава аз му казвам "Изобщо не виждам" и той започва да се чуди и мае как така ще му оправям автомобила. Дърпа се нещо, а аз: "Остави си тук колата и се върни след час и ще видиш..." И той се увери, че е така. Оправям всичко. Е, за някои неща отвреме навреме ми трябва помощта на някой зрящ...".
Макар, че в момента Михаил не може да намери работа с това, в което е най-добър, тъй като, по неговите думи "работодателите в България са предубедени и не вярват в способностите на хората с увреждания", той съвсем не седи без странични занимания.
Мишо е в управителния съвет на пернишкия център на ССБ (Съюз на слепите в България). Също така е и в управителния съвет и членува в пернишкия СКИ (Спортен клуб за инвалиди) "КРАКРА".
Клубът, който е едва на една година, развива или има за цел да развие различни видове спорт като шах, канадска борба, спортен риболов, спортна табла и гол-бал (футбол за незрящи).
За гол-балът обаче се търси спонсор, който да подпомогне създаването на специална зала. Същият е случаят с шоу-даун (тенис на маса за слепи):
за закупуването на маса с вдигнат отстрани борд и с топче със звук, също е необходим спонсор.
Изобщо при икономическото състояние, в което се намира страната и при нулевата подкрепа от държавата, са необходими спонсори за всичко.
Или е необходим някой много борбен човек, на който другите да се осланят. За много хора такава личност е Асен Алтънов - председател на районната организация на слепите в столицата.
Благодарение на неговата инициативност и енергичност, пернишкият Съюз на слепите се е сдобил с ново помещение, а
Михаил използва случая на срещата ни, за да благодари на Асен Алтънов за инициативността.
От спортовете, риболовът е особена страст на Мишо, който има златен медал от състезание тази година, проведено на Панчерево. "Хванах 3 кг риба" - казва той.
Това поне е малка компенсация, че не е приет за участие в ралито за инвалиди "Ковачевци - Перник". Причината: не могат да участват хора, на които им е необходим навигатор.
Въпреки трудностите и ежедневните пречки, с които се срещат слепите в България, Мишо е оптимист.
Според него нещата могат да се случат, ако има желание, но и разбиране, от страна на обществото и основно: от страна на работодателите.
Сега е моментът да се върнем в началото. Да караш по пътя София -Перник, без изобщо виждаш, звучи направо сензационно, затова питам Мишо как точно практически го постига, а той спестява обясненията (включително и тези за подразбиращия се придружител) и само добавя през смях:
"Само недей да пишеш, че карам без книжка, че ще ми направят проблеми някой път".
Е, все пак го написах.
