Наследихме от индустриалната епоха стандарти за публичност, които често смятаме за единствено възможни. Според тях медиите са фабрики за публичност, в които има висококвалифицирани служители с ясно разделение на труда, а самите медии се конкурират на свободния пазар за парите и вниманието на аудиторията и рекламодателите.
В тази система съществува фундаментално противоречие между медиите като бизнес и медиите като обществени институции, упражняващи конституционната свобода на словото. И за да гарантираме на обществото, че медиите имат някаква минимално необходима обществена роля, по-скъпите и по-влиятелните от тях се обвързват с компенсиращи механизми като общоприети практики, етични кодекси, законово регулиране и т.н. Ако счупим тези механизми, те се превръщат в обикновени фабрики за пропаганда. Симптоматично е, че някои медийни собственици в България вече парадират, че гледат на медиите си като на плод-зеленчук.
Революцията на технологиите
Живеем в уникален исторически момент, в който разполагаме с технология, с която да разрешим част от противоречията на горния модел, въвеждайки и алтернативната публичност. Така получаваме втора, конкурентна картина на реалността, формирана от блоговете и другите видове нова публичност. Вече не е необходимо да владеем голям капитал, за да достигнем до голяма аудитория. Нуждата от информационен посредник (медия), който да осигурява на приемлива цена достъп до голяма аудитория (бизнес функцията), силно намалява и на медиите им остава да се концентрират върху ролята на натоварен с мисия наблюдател и анализатор на всички гледни точки в обществото (социалната и конституционна функция), което не винаги им се получава.
А какво са хората с блогове? Медии ли са? Журналисти ли са?
Хората с блогове имат своя предвестник в читателските писма и слушателски обаждания от времето на класическите масови медии. Те рефлектират това, което се случва около тях и особено по медиите. Те са аматьори, любители в най-добрия смисъл на думата - харесват това, което правят и го правят без да очакват заплащане. По любимите им теми може да получим задълбочени и експертни материали, а по други да са трогателно наивни или вбесяващо заблудени. Нямат задължение да се изказват по всички обществено значими теми, още по-малко очакваме от тях да пишат редовно и безпристрастно.
И тук идват въпросите. Какво да я правим тая алтернативна публичност? Да ѝ вярваме ли?
Първият проблем е, че не можем да я поставим под общ знаменател. Познавам голяма част от авторите на влиятелни блогове у нас и твърдя, че всеки от тях е чешит по свой собствен начин.
Последното нещо, което може да се случи, е тези автори да бъдат безкритично подкарани с гегата към кошарата на някой политик или към паничката на някоя фирма. От друга страна, медиите са най-добрите работодатели на този тип хора (ще взема хонорар за този материал), и с удоволствие си мариноват репертоара с текстовете на някой устат интернет писач.
Какво ми дава?
Блогът ми дава уникалната възможност да наблюдавам отблизо и да разговарям с хората, които задават дневния ред на българското общество, възможността да видя места и събития, които иначе не бих видял отблизо.
Смятам за свое задължение да разказвам за това, което виждам и преживявам на такива срещи и събития, пък било то и старателно подготвен спектакъл. Смятам, че читателите сами могат да преценят доколко съм честен с тях. Отделно, имам и самочувствието да вярвам на преценката си. Редно ли е блогър да вземе пари за материал или да ползва някаква облага? Напълно в реда на нещата е, стига честно да уведоми публиката за подробностите по сделката.
Понеже Васа Ганчева изтегли късата клечка на журналистическата корупция, представете си, ако за онова злощастно предаване беше написала: „Взех 1000 лева за този материал, освен хонорара, който ми дават от вестника." Проблемът е там, че тя не би могла да го направи - журналистът освен със собствения си авторитет, борави и с авторитета на медията, а той, за разлика от блога, не е неин.
Какво трябва да правят блогърите с политиците?
Част от работата на политиците, фирмите и институциите е да изпращат послания към обществото. Супер е, че правят опити да достигнат и до читателите на блоговете. В този смисъл, срещите с блогъри са много полезни - на политиците получават още един канал за общуване, обществото придобива още впечатления от първо лице, а и имаме нов метод за заобикаляне на цензурата.
Лично познавам и съм имал възможност да говоря с множество политици от целия политически спектър. Присъствал съм на официални срещи с Кристалина Георгиева, Надежда Нейнски, Мартин Димитров, Прошко Прошков. Радвам се, че мога да им задавам въпросите, които ме вълнуват, да изследвам реакциите им, начина по който говорят, да хвърлям поглед на кухнята на властта и политиката.
Може и да изглежда като фасулска работа да омаеш десетина „симпатични аматьори" с кафе и сладки, но уверявам ви, работата далеч не е толкова проста. Изключение са политиците, които се решават на изпитанието на спонтанния чат с десетки любопитковци едновременно. Това е като гросмайсторски сеанс на много дъски. Срещите, за които ви разказвам, продължиха и след определеното време, като и двете страни хич не бързаха да приключват. Предполагам, че и за политиците е било облекчение и полезно сверяване на часовника да поговорят с критична, но и добронамерена аудитория - нещо като фокус група, чиито въпроси и тежнения после ще се повторят в по-големите мащаби на изборните кампании.
А редно ли е...
Ако още не сте убедени, нека ви питам - редно ли е политиците да се срещат с граждани? Не просто е редно, а дори е задължително, нали така? А редно ли е гражданите да разказват за срещите си с политиците? Ами редно е, да, и дори пак е задължително. Дори ако имаше начин да има повечко такива разкази...
Разбира се, никъде не изчезва нуждата от свръхпрофесионални интервюта и анализи.
Фирмите, които са готови в момента да ухажват блогъри, за да постигат по-близки контакти с онлайн общността, са по-скоро изключение. За себе си имам няколко примера, които мога да изброя на пръсти - участвах в инициативата на Мото Пфое за блогъри - 10 дни карах нов Ford Focus с платен бензин, бях на twitter-блогърска сбирка, организирана от Heineken, тествах телефони на Dell и SonyEricsson и няколко пъти ходих на кино и събирания по покана на ПИБ. Всеки път, когато пиша материал за тези събития и продукти, изрично посочвам кой и как е платил сметката и тогава читателят може сам да прецени - дали се опитвам да го манипулирам.
За професионалистите
От друга страна, безброй професионални журналистически текстове и интервюта излизат без подробности за питиетата и обстановката, мотивирали този или онзи материал, включително някои наистина добри образци на журналистиката. Без майтап.
Някои читатели вероятно нямат никаква идея в какви мащаби такива събития се организират за журналисти. Я разгледайте по-подробно програмата на някой медиен фестивал или панаир.
Помня времето, когато в България нямаше интернет, но аз вече знаех за него. Майка ми влачеше някъде от чужбина едни дебели безплатни каталози за компютърна техника, в които между стотиците страници реклами се намираха и по няколко интересни статии за глобалната мрежа. Всичко в тия статии изглеждаше като сбъднат сън - някакви хора по целия свят си общуваха директно, намираха си всякаква информация онлайн, включително музика и книги, участваха в разни общества. Тогава се водеха два ожесточени спора - дали използването на електронна поща лишава общуването ни от интимност (за разлика от писмата в пощенски пликове) и трябва ли интернет да остане само мрежа за споделяне на знание все пак да бъде отворена и за бизнес.
Всички подобни дилеми получават своя отговор.
*Заглавието е на редакцията, оригиналното е "Ненавиждам думата „блогър“, но по-добра засега нямаме"
