Когато преди почти четири седмици лидерът на социалистите изтърси онази прочута фраза за дълбокия вътрешен катарзис на Пеевски, ние всички взехме на подбив нелепата формулировка, а някои дори я схванаха като висше нахалство.
Катарзисът е нравствен преход, не аргументация за назначение. И със сигурност проявата му е в по-смирена форма от гаргантюисткия апетит за власт. Отказвайки да приемем абсурда, ние пропуснахме да зададем логичния въпрос на Станишев: щом кандидатът му за висок държавен пост е претърпял духовно очистване, това потвърждава ли съмнението, че преди е бил нечист? И след като очевидно е така - какво е правил този човек в политиката, преди да бъде напуснат от злото?
Всъщност въпросът е не само риторичен, ами направо излишен. Политиката е материална сфера, не духовна; тя е вместилище на физическото и следователно нейните представители нямат основания да се съобразяват с метафизиката. Добро и лошо тук са относителни категории, нещо повече - според професионалния политик е ненужно да се мисли в тях.
Нравствеността е отстранена за сметка на утилитарното и доколкото изобщо съществуват духовни ценности, те са по-скоро носени от отделни индивиди, не от цялото. Пък и тези индивиди рядко достигат до висшите етажи на управлението и обикновено са считани са неадаптивни глупци. Затова традиционно се са мисли за политиката като за нечиста дейност, мръсна работа.
Ето как споменатият катарзис е странен, чужд за нея термин; той комбинира несъвместимости - скромността и смирението на духовно пречистения с лакомията и арогантността на бездуховния.
Позволяваме си да коментираме тази очевидност, защото всъщност в нея се крие причината за тоталното неразбиране между носителите на властта и протестиращите. Първите непрекъснато апелират за разум. Те са свикнали, че всичко може да се договори; няма непоколебими позиции, нито вечни ценности в името на политическото оцеляване.
Намекват ни, че алтернативата не е по-различна от тях (на което не можем да не им отдадем право). Този букет от аргументи често притеснява протестоскептиците; "Стой зло, че без теб по-зло" е отровна логика, която те кара да се примириш, че все едно зло ще трябва да остане.
Духовното обаче, за разлика от материалното, не подлежи на договаряне. Няма как да обещаеш, че ще си малко по-нравствен отпреди, защото ако беше способен на това, нямаше да се налага да те принуждават да бъдеш. Ето защо и никой не повярва на мотива за катарзиса. Добър опит, Станишев, но с много лош пример.
Протестиращите не са безумци, те също умеят да разсъждават и съвсем не са лишени от притеснения за бъдещето в материалния свят на властта. Но бунтът им в момента не засяга директно този свят, не се вълнува от него. Той е на съвсем друго ниво. В известен смисъл това е проява на нерационално, дори паганско прогонване на злото с помощта на танци, шум и маскарад.
Артистичните проява на протеста под прозорците на Министерски съвет не са просто някакво оригиналничене или пък неуместен театрален пърформанс. Те се родеят директно с кукерските шествия, в които човекът не преговаря със злите духове, а ги гони надалеч. Походът, танците, свирките, тромбите, знамената, ритмичните скандирания и колоритните костюми, общата веселба на фона на голямата сериозност, комбинацията на смешното и страшното объркват властта по начина, по който традиционно кукерите стряскат злото.
Политиците, подобно на таласъмите, не могат да проумеят собствената си нечистота, защото тя е в природата им. И се чудят, защото хората не искат да се споразумеят с тях, а държат да ги прогонят, след като в някакъв план биха могли да са полезни. Злите духове са пословично инатливи. Но и на новите кукери не им липсва упоритост.
Не се заблуждавайте от фриволността на костюмите им, те са напълно сериозни в намеренията си. Върнем ли се на парарелигиозната риторика: там където катарзисът е фалшив и невъзможен, очистването на обладания трябва да стане отвън, с прастария кукерски екзорсизъм.
