Ние сме родените през 80-те. Ние сме и гръбнакът, и сърцето с троен байпас, и дробът с цироза и задръстеното с претенции дебело черво на България. Ние изтеглихме най-късата клечка от кесията на времето. Не видяхме точно какво е комунизъм, не разбрахме точно какво е демокрация. Преходът свърши.
Ние си вдигнахме гащите. Учихме какво е утопия и заживяхме в антиутопия. Бяхме чавдарчета, после станахме корпоративни мишленца с баджове, вместо сини връзки. Мениджъри на неуправляема система. Изградихме се като личности в буря от технически прогрес и морална деградация.
През деня се подигравахме на чалгаджийте, вечер ревяхме на Софка. Знаем всичко за всеки и нищо за нас, освен, че искаме да бъдем себе си. Но не знаем как. Ходехме боси и щастливи, играехме на народна топка и с най-голяма сила целехме тези, които харесваме.
Сега не можем нито да ги уцелим, нито с думи да им признаем. Страх ни е, че ще ни преметнат нещо. Но сме на токчета и пием розе. Горди клетници. В душичките Чернобил, в стомасите био пеперудено-водораслен безглутенов екстракт. Издъвкахме стотици дъвки "LOVE IS..." и пак не разбрахме какво е любов. В мола на чувствата имаше прекалено голям избор и се объркахме жестоко. Мечтаехме за "корекомски яйца", а като пораснахме си купихме зловещи уреди за варене на яйца без черупки.
Сдобихме се с излишна пластмаса, която ни обеща по-лесен живот, а ни зароби да се грижим за нея. Отидохме за половинка в живота и се върнахме с половинка сърце и кило кренвирши от смлени чувства. Ревем с емотикони за умрелите ни музикални идоли, но всъщност ревем за изгубената ни пуста младост. За ония моменти на пейките в някое училище, когато целият свят беше в краката ни, защото срещу нас седеше любовта на живота ни и си говорехме за "Зеленият път".
Един черен вадеше злото там, после ние го пребихме на Руски паметник. Щото България е над всичко. А България е под всичко и не мисли да мърда. Избрахме да останем. И пак се преебахме. Щото и другите останаха. Решихме да протестираме и да ги изметем. Изметохме надеждите си. Те останаха.
Имаме каузи. Извън тях - живот, насечен от паузи. Щото се мислим за вечни. Комуникация - нула, претенция - 100. Обичта я продаваме с клаузи. А адвокатите ни са безнадеждници, завършили с "500 марки и едно прасе". Наивни и лицемерни идеалисти от модерни офиси сме ние.
Деца на цветята, мечтаещи за слънце и чиста вода, а получаващи химически тор. Фалшиво щастливи. Бог ни каза да нямаме други идоли освен него, ние им сложихме хаштаг и ги последвахме в Instagram.
Не можете да ни разберете. Няма и нужда. Не се оплакваме, изповядваме се. И продължаваме напред.
Глууупости на търкалета! Мега-архи-простотии Семейството е това, което трябва да преведе децата си през "интересните" исторически периоди. Семейството е това, което трябва да разкаже за комунизма и демокрацията. Но...за да разкаже, трябва да знае. Ако семейството е на лузъри, то ще си произведе лузъри. Защото в прехода опора няма, всичко е обтекаемо и неистинско. Вярата е единствено в семейството и в Бог. Който разбере това ще спечели.
Айде да не почваме да мерим кой е изтеглил по-късата клечка и кой е по-прецакан. Що да не са родените през 70-те или 60-те например?
Кой роден след 1983-та е бил чавдарче? Моето поколение Милениал стъпи в училищния двор с цветни дрехи и лакирани нокти.
Със сигурност не сме ние най-прецаканите (аз съм 88ма), а може би като сестра ми (тя е 76) - те видяха малко от комунизма, но когато са били студенти на по 20 години е имало само режими на тока, безработица, мутри, хиперинфлация, 5 неща в магазина и освен да си бунтар, и наистина да разбираш Soundgarden и Nirvana ,,, Звучи яко да си със скъсани дрехи и да спиш по пейките или 20 човека в една стая на купон, но всъщност е мизерно и не ти създава никакви условия да мислиш за сигурност, доходи, кариера, семейство и т.н. Живееш ден за ден, докато синовете и внуците на потомствените комунисти изкупуват всичко около теб и хоп - сега си на 40 години и имаш около 10 години разумен живот и 2 деца- преди това само лутания и живот в неизвестност
"...Не можете да ни разберете. Няма и нужда." - защо ни занимавате тогава?!
Благодаря ти Ева Мартинова за прекрасното есе което си написала. Всичко е точно така
Горе - долу на всеки 30-40 години условията на живот рязко се променят. От лоши на добри или обратно. Точно тази рязка промяна се понася най-трудно от висшият тип хора. Освен ако Съдбата не им помогне. Познавам един сирак,който е живял по сиропиталища и приемни семейства,но въпреки това още млад сам е забогатял,има работа която му носи удоволствие,обичаща го съпруга и здрави,умни и красиви деца.
Не издържах да прочета цялото. Но всеки път, като погледна, заглавието ме блъска в очите и ми напомня една песен, която ни караха да пеем с маршова стъпка в началното у-ще и прогимназията. Ний сме деца на народа Расли във нужда и гнет равенство, братство, свобода и т.н.
Вапцаров - Кино Отвънка беше шум и светеха реклами. В афиша пишеше: "Една човешка драма." Отвънка беше шум и конника на Крум се потеше от стискане в дланта ми. И стана тъмно. В белия квадрат лъва на "Метро" сънно се прозина. И изведнъж – шосе, след туй гора и в дъното небе – просторно, синьо. И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня. След удара излиза джентълмен и взема във ръцете си чилични като перце примрялото момиче. Отваря си очите – те горят, премрежват се и гледат небосвода, Да видиш ти какво момиче, брат – като жребица от разплодник!... В дърветата – разбира се, славей. Ръми над тях спокойно синината. Примамлива и мека зеленей оттатък шанците тревата. Един размазан Джон целува страстно Грета. По устните му – сладостна лига... С т и г а ! Къде е тъка нашата съдба? Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете! В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета. Та можем ли да любим и скърбим с наивната ви лековерност? Гърдите ни са пълни с дим, а дробовете ни – с каверни. Така ли срещаме на път любимите си с лимузини? – Изгрява любовта ни в труд – сред дим, сред сажди и машини. И после... Сивия живот, борба за хлеб, мечти неясни; и вечер – тесното легло, в което неусетно гаснем... Това е то. Това е драмата. Станалото – е измама.