"Филмите на Marvel не са кино. Нека обясня защо"

Мартин Скорсезе каза тежката си дума. Вместо да оставя други да интерпретират казаното от него зa комиксовите филми на Marvel Studios, режисьорът сам написа подробно обяснение за New York Times - есе, в което излага подробно позицията си за мястото на франчайзите и филмите-продукт в съвременното кино и споделя мъката си за предизвикателствата, пред които са изправени кинтворците днес.

Цялата сага "Скорсезе не харесва филм по комикси" започна с интервю на режисьора, в което той коментира, че не гледа филмите на Marvel и за него те "не са кино". Това доведе до дебат по темата "за" и "против" същите тези продукции. Също така предизвика ответни реакции от актьори и режисьори, работили по тях - хора като Робърт Дауни-младши, Самюел Джаксън, Джос Уедън, Джеймс Гън, но и предизвика друг велик режисьор - Франсис Форд Копола, да се изкаже дори още по-остро.

Сега Скорсезе най-накрая обяснява какво е имал предвид - и на думите на човека зад "Шофьор на такси", "Разяреният бик" и "Добри момчета" си струва да се обърне внимание:

"Когато бях в Англия в началото на октомври, дадох интервю за списание Empire. Зададоха ми въпрос за филмите на Marvel. Отговорих. Казах, че съм се опитвал да гледам няколко от тях и че не са за мен; че ми напомнят повече на атракционни паркове, отколкото на филмите, които съм познавал и обичал през целия си живот; и че в крайна сметка, не мисля, че са кино.

Някои хора, изглежда, са схванали последната част от отговора ми като обида или като свидетелство за омраза към Marvel от моя страна. Ако някой държи да разчита думите ми в тази светлина, не мога да направя нищо, за да го спра.

Много франчайз-филми са създадени от хора със значителен талант и художествени качества. Можете да го видите на екрана. Фактът, че самите филми не ме интересуват, е въпрос на личен вкус и темперамент. Знам, че ако бях по-млад, ако бях навършил пълнолетие по-късно, може би щях да се вълнувам от тях и може би дори щях да поискам да направя такъв. Но израснах в своето време и развих определен усет към филмите - какво представляват и какво биха могли да представляват - който е толкова отдалечен от вселената на Marvel, колкото ние на Земята от Алфа Кентавър.

За мен, за режисьорите, които обичам и уважавам, за приятелите ми, които започнаха да правят филми по мое време, киното представляваше откровение - естетическо, емоционално и духовно откровение. Киното се олицетворяваше от героите - цялата комплексна същност на хората с техните противоречиви и понякога парадоксални характери, с начина, по който могат да се нараняват взаимно, да се обичат взаимно и внезапно да се изправят лице в лице със самите себе си.

Киното беше сблъсък с неочакваното на екрана и в живота, който то драматизира и интерпретира; киното обогатяваше усещането за онова, което е възможно във художествената форма.

А за нас това беше ключът: киното беше форма на изкуство. Навремето имаше известни спорове по този въпрос, затова се застъпвахме за тезата, че киното е равностойно на литературата, музиката или танцовото изкуство. Впоследствие разбрахме, че изкуството може да се открие на много различни места и в много различни формати - в "The Steel Helmet" на Сам Фулър и в "Persona" на Ингмар Бергман, в "It's Always Fair Weather"на Стенли Донън и Джийн Кели, и в "Scorpio Rising" на Кенет Ангър, във "Vivre Sa Vie" ("Да живееш живота си") на Жан-Люк Годар и в "The Killers" на Дон Сийгъл.

Или във филмите на Алфред Хичкок - вероятно може да се каже, че Хичкок представляваше свой собствен франчайз. Или че беше нашият франчайз. Всеки нов филм на Хичкок беше събитие. Да влезеш в препълнения салон на някое от старите кина, за да гледаш "Rear Window" ("Прозорец към двора"), беше извънредно преживяване: това беше събитие, създадено от химията между публиката и самия филм, то беше наелектризиращо.

В известен смисъл, определени филми на Хичкок също напомняха на атракционни паркове. Мисля си за "Strangers on a Train" ("Непознати във влака"), в който кулминацията се случва на въртележка в истински увеселителен парк, и за "Психо", който гледах на премиера в полунощ - преживяване, което никога няма да забравя. Хората отиваха на кино, за да се изненадат и развълнуват, и не оставаха разочаровани.

Шейсет или седемдесет години по-късно все още гледаме тези филми и се възхищаваме от тях. Но дали това, което ни връща към тях, е тръпката и шокът? Не мисля. Драматичният връх в "North by Northwest" ("Север-северозапад") е впечатляващ, но не би бил нищо повече от поредица динамични и елегантни композиции и кадри, ако липсваха болезнените емоции в центъра на сценария или абсолютната изгубеност на героя на Кари Грант.

Кулминацията в "Непознати във влака" е изключително постижение, но това, което резонира и сега, е взаимовръзката между двамата главни герои и дълбоко разтърсващото актьорско майсторство на Робърт Уокър.

Някои казват, че филмите на Хичкок носят известна повторяемост, и може би това е вярно - самият Хичкок разсъждава по този въпрос. Но повторяемостта на днешните франчайз-филми отново е нещо различно. Много от елементите, които дефинират киното за мен, присъстват във филмите на Marvel.

Това, което липсва в тях, е откровението, мистерията или автентичната емоционална опасност. В тях няма риск. Тези филми са създадени да задоволят специфичен набор от нужди, като са проектирани под формата на вариации на ограничен брой теми.

Наричат се "продължения", но всъщност са римейкове по своя дух. Всичко в тях е официално санкционирано, защото просто няма как да бъде иначе. Това е природата на модерните филмови франчайзи: всички са пазарно-анализирани, аудиторно-тествани, внимателно проверени, модифицирани, повторно прегледани и повторно модифицирани, докато станат готови за консумация.

Казано по друг начин - те са всичко това, което филмите на Пол Томас Андерсън, Клер Дени, Спайк Лий, Ари Астър, Катрин Бигълоу или Уес Андерсън не са. Когато гледам филм на някого от изброените режисьори, знам, че ще видя нещо абсолютно ново и ще бъда отведен към неочаквани или дори неназовими зони на преживяване. Усещането ми за това, което е възможно при разказването на истории с движещи се образи и звуци, ще бъде обогатено.

Тогава, вероятно ще попитате, какъв ми е проблемът? Защо просто не оставя на мира супергеройските филми и другите франчайзи? Причната е елементарна. В много градове в САЩ и по целия свят франчайз-филмите са основният избор на зрителя, който желае да гледа нещо на голям екран. Живеем в опасни времена за филмовото разпространение, никога досега не е имало толкова малко независими киносалони. Балансът е преобърнат - стриймингът вече се превърна в основна система за разпространение. Въпреки това не познавам нито един режисьор, който не желае да създава филми за големия екран - филми, които да се прожектират пред публика в киносалон.

Аз не правя изключение - и говоря от позицията на човек, който току-що завърши филм за Netflix.

Благодарение само и единствено на тях, имахме възможността да произведем "The Irishman" така, както трябваше да го направим, и ще им бъда вечно благодарен за това. Имаме "прозорец" за излъчването му в определени кина, което е прекрасно. Дали не ми се искаше филмът да се излъчи на повече големи екрани за по-дълъг период от време? Естествено, че ми се искаше. Но независимо с кого работите, проблемът е, че екраните в повечето мултиплекси са препълнени с франчайз-продукции.

И ако ми кажете, че това е само въпрос на търсене и предлагане, задоволяване на желанието на хората, аз не мога да се съглася. Това е въпросът за яйцето и кокошката. Ако на хората се предоставя само един избор и непрекъснато им продават само един продукт, разбира се, че ще искат повече от същото.

Вероятно ще си кажете - а не може ли зрителите да се приберат у дома и да гледат нещо различно по Netflix, iTunes или Hulu? Да, може - но няма да е на големия екран, за който режисьорът е предназначил своя филм.

През последните 20 години, както всички знаем, филмовият бизнес се промени по всички направления. Но най-зловещата промяна се случи неусетно и под прикритие: постепенната, но непоколебима елиминация на риска.

Много от съвременните филми са перфектни продукти, произведени за директна консумация. Много от тях са добре изпълнени от екипи с талантливи личности. Въпреки това, те не притежават едно от най-важните качества на киното: обединяващата визия на индивидуалния артист. Защото, разбира се, индивидуалният артист е най-рисковият фактор.

В никакъв случай не намеквам, че филмите трябва да бъдат субсидирана художествена форма или че някога са били такива. Когато системата на студиата в Холивуд все още беше жива и здрава, напрежението между артистите и хората, управляващи бизнеса, беше постоянно и остро, но то беше продуктивно напрежение, което ни дари с някои от най-великите филми на всички времена - както казва Боб Дилън, най-добрите от тях бяха "героични и визионерски".

Днес това напрежение не съществува, а някои от хората в бизнеса са абсолютно безразлични към основния въпрос на изкуството. Цари отношение към историята на киното, което е едновременно пренебрежително и собственическо - смъртоносна комбинация.

Ситуацията, за съжаление, е такава, че в момента имаме две отделни полета: първото е полето на световната аудиовизуална развлекателна индустрия, а второто е полето на киното. Понякога те се припокриват, но това се случва все по-рядко. Боя се, че финансовата доминация на първото се използва за маргинализиране и дори подценяване на съществуването на второто.

За всеки, който мечтае да прави филми или тепърва навлиза в киното - ситуацията в момента е брутална и враждебна към изкуството. А самият факт, че се налага да пиша тези думи, ме изпълва с ужасна тъга."