За разлика от много други спортни занимания, залогът при катеренето и алпинизма твърде често е самият живот.
Това сурово и категорично изречение дори не звучи като заплаха; звучи като обективен факт. Разбира се, че не би могло да е мое; на Боян Петров принадлежи. С него започва главата „За тези, които не се завърнаха" от книгата му „Първите седем".
В тази глава не присъства патос, геройства и молитви. Дисекция на малшанс и човешки грешки е, описани грижливо, за да бъдат анализирани и предотвратявани в бъдеще.
Авторът предлага наръчник за справяне с житейски предизвикателства, не сантиментален роман. Ако ви интересува темата за застраховките - там има подробности; ако не сте наясно с възможностите на хеликоптерите в усложнени атмосферни условия - обяснено е. Можете да намерите дори адекватната и достойна реакция към смъртта на катерач от страна на неговите другари.
Само че точно това едва ли го търсите, имате си собствено художествено разбиране по въпроса, не ви трябва Боян като пътеводител във висините на подобна чувственост. Нашата изначално изобилства от страх, опасения и очакване, което автоматично я сваля в друга равнина.
Ние мислим катерача хем в метафорите на високата гранитна романтика, хем сме склонни за секунди да го принизим в съчувствието си.
Искаме едновременно да остане високо в представите ни, но и да го свалим изнемощял и объркан при нас, за да го спасим веднъж завинаги от тая лудост, заради която не можем да спим.
Преди седмица стана ясно, че Боян Петров е изчезнал в белите полета на място, дори чието произнасяне изглежда непристъпно. Враждебността на онази пустош е стряскаща за нас, дето един снежец ни кара да кълнем съдбата. И колективната спасителна акция на самите нас с Боян на уста стартира с пълна сила.
Ние го търсим най-вече в себе си и жалим, че го нямаме вече, без да си даваме сметка, че и преди не сме го притежавали. Той си беше на планината.
Искаме си го обратно като родител и природозащитник, защото това е най-близкият базов лагер, в който можем да се намерим. По-нататък е сам и неоткриваем в сравненията.
Искаме спасението му под формата на житейски урок, който да го превърне в друг човек за наше успокоение, и сме убедени, че така му желаем доброто. Предпочитаме си планинар в телевизионни студия и градски паркове, а не достигнал далечния леден покой, който винаги е дирил.
Държим се с него така, сякаш не е съзнавал риска, за който така хладнокръвно ни информира, и се лъжем, че за пръв и може би последен път има нужда от нас като намеса. Хулим или хвалим в кресчендо, чийто висок тон е единственото изкачване, което умеем. Имаме нужда да вярваме в чудеса заради нас самите, не заради това, в което вярва изчезналият алпинист. Ама че егоисти в показния си алтруизъм.
За пореден път жалим себе си, докато уж ни пука за друг. Сантиментални, мекушави хорица сме, какво да ни правиш. Не ставаме за алпинисти. И не съм сигурен Боян би ли ни харесал такива в тоя критичен момент, би ли бил щастлив да го намерим и да напишем самоутешителните си похвални постове във фейсбук, преди да се завием на топло.
Тия върхове там са си негови.
Колкото по-трудно е, толкова повече ти се живее - това пак са негови думи. Най-великата трудност за тоя човек не значи край, бе, хора, значи вечен живот. Сигурният живот на спасения алпинист е краят му.
И продължаваме да се дирим в суматохата на надеждите си, толкова далеч от аналитичния (и точно заради това така впечатляващ) рационализъм на издирвания...
Е, браво! И сега другите алпинисти кво да правят? Да ходят да се изкачат някъде и те и да се зарият в снега за да дочакат "вечен живот"?! Други биха предпочели и опредпочитат 70-те девици, дето са хубави и не се потят.
От изписаното покрай Боян Петров (тук и на още няколко места, които следя), разбирам, че... 1. Лошо е да си родител, когото го е грижа за децата си и по тази причина не ги зарязва, за да катери ледени чукари. По-яко е да ги зарежеш, за да гониш Михаля, иначе е много обикновено и си някаква размножила се мижитурка. Пффф, гледането на деца е за плебеите, в кой век живеете?! 2. Лошо е да не си самоубиец. Това те прави безгръбначно, което само си кеси, плюска и ... нали... изкарва изплюсканото. 3. Ако в тоя живот искаш да си родител с добра работа и спокоен живот - трябва да се удавиш неотложно някъде или да се гръмнеш, защото си... да, познахте... мижитурка и чехълче. Въобще, изведнъж се оказа, че ако поне веднъж месечно не си трошиш главата някъде, си някаква долна, мързелива отрепка без цел, идея и смисъл... Боже, дай му да изтрезнее на тоя народ, че и махмурлук ще трябва да караме...
И за Макарона, и за Кени по 1 + от мен. Различни гледни точки, верни и двете.
Не той е изгубеният, а ние или поне повечето от нас. И това е най-тъжното. Той живее живота, който иска, следва мечтите си и е щастлив. Замислете се, колко от вас го правят. Трудно ми е да приема всичкия хейт по форумите. И не го разбирам. Колко трябва да си сбъркан, че да сипеш толкова злоба, простащина към човек, който не познаваш и не разбираш.
belmonda, ако ти си объркан - потърси помощ. Само не обобщавай.
Не обощавам, а изказвам лично мнение. И не очаквах именно в този форум да ме захапят. Визирах коментарите в другите медии.
Уморих се от негативни коментари и хейт
То от кланяне на златни телци се уморява човек, така е...
Абе, не знам, човекът явно е кадърен алпинист, обаче ми е леко странно това да тръгне да изкачва върха сам, без да вземе сателитен телефон. Еле па при положение, че е гонещ петдесетака диабетик. Искрено се надявам да е оживял, обаче се съмнявам. И, наистина, може би, все пак, е добре да не величаем хора, поемащи ненужни рискове. ОК, решил е да изкачва Еверест и, за да се подготви, катери Шиша Пангма - това е разбираемо. Но защо сам? Защо без телефон?
Родителите ми са били едно време бая уважавани инструктори по пещерно дело, бтв. Истински планинар така и не ме направиха, обаче все някои неща съм понаучил - примерно че има разлика между героизъм и поемане на излишен риск, особено пък когато последствията не засягат само теб, ами и други хора.
Не народ, Не народ, а Мърша, туй ще кажа и ще свърша. Иван Вазов-1985год.
Mako, недей да ми ръсиш ограничения кой къде и какво да казва, Шиша Пангма те чака. Щом един може да остави две деца сираци, всички можем. Хеле вие, олигавилите се от телешки възторг. Юруш, Българийо, по осемхилядниците. Ние и без това останахме една шепа народ (не че ми е проблем, по-добре), дай да изрекламираме самоубийството. Едната част ще се килват със селфита по жепе гарите да ги тресе токът, една част ще са по осемхилядниците (щото е геройско, duh!), една част ще пият течност за чистачки. Народ от самоубийци, боготворящи самоубийци. Иначе джендърите са страшни де...
Драко, баща ми е хирург - как би погледнал на мой опит да раздавам акъл в тази област? Особено когато се отнася до трагичен инцидент? --- Зависи от акъла, очевидно. Ако ми кажеш "Баща ми е хирург, имам понятие как работят лекарите, грешиш", може и да те послушам. А и аз планинар не съм, обаче в пещера са ме завели за първи път, когато съм бил на едноцифрена възраст - имам известен опит, макар и неголям, и покрай прочетеното за конкретния случай си вадя извода, че Боян Петров е поел ненужен риск. Не отричам варианта да греша, ама все си мисля, че вероятността да е още жив щеше да е доста по-висока, ако не беше тръгнал да катери върха сам, при неподходящо за изкачване време (потвърдено от организатора на експедицията, ако се вярва на Пик.БъГъ), като умишлено се е лишил от връзка със света.
"Ама ако питате мен - по-добре да давате такива като Боян Петров за пример на децата си отколкото такива като някой политик..." - ако питаш мен - също, но сравнението ти е като крокодилът, който бил по-дълъг, отколкото зелен. Защо да не дам за пример на децата ми някой медалист от олимпиада по математика, а трябва да му давам за пример самоубийци? Звучи грубо и крайно, но наистина ли като дават новините как за пореден ден Боян Петров не е открит и викате на децата си - "Ето, тате, един хубав пример е това"? И преди да скочите и да се наберете на клавиатурите, държа да подчертая, че необяснимата любов на българина към абсолютно безсмислени самоубийства под претекст, че това е "смелост, кураж, доблест" е дълбоко залегнала в културата ни и очевидно отърване няма. Подозирам, че до ден-днешен някъде из учебниците по история се хвали "подвига" на Гюро Михайлов. За възрожденците няма да отварям дума, че ще стане сложно, но от малки ни се натрапва, че да умреш всъщност е нещо страхотно и хипер геройско. Един вид - нищо друго не можеш да направиш, за да си велик, колкото и да се напъваш. Сега всичко се повтаря като надрана плоча - "Вие никога няма да сте Боян Петров, защото той загина за...". Всъщност болезнената истина е, че това е един алпинист с опасно, рисковано и крайно скъпо хоби, който на вас и на мен не е донесъл и грам каквото и да било. Знам, че това последното ще го отречете, не се хабете. П.П.: Бях от хората, които почти до последно пазеха сляпа вяра, че Петров ще бъде намерен жив. От тези, които се надяваха да си е направил заслон, да е в пещера, цепнатина или каквото и да било. Но геройската риторика наистина ми дойде свръх.
Човекът може пък да не иска да бъде намерен. Възможно е да му е омръзнало да е болен. И вместо хипотетично угасване на системи в болница, да предпочита природата да го препъне необратимо на мечтано място. Споменът, който оставя в двете ситуации е различно емоционално оцветен.