Нищо друго не говори по-красноречиво за егото на един политик от реакцията му при сблъсъка с медиите. Както и няма по-добър лакмус за "свободата" на медиите от способността им да преработят "сблъсъка" с политик, страдащ от болезнена форма на мегаломания.
Всеки, който е имал възможността да изгледа поне 5 минути от първата пресконференция на Доналд Тръмп, ще го потвърди.
Липсата на конкретен отговор по всяка чувствителна тема беше замъглена от сценични изпълнения, достойни за театър на абсурда - изричната забрана на въпросите от CNN, заплахата за отнемане на акредитацията на репортер, позволил си да спори от място с Тръмп, подигравателното отношение спрямо кореспондента на BBC ("Поредният хубавец!") са само част от примерите.
И докато в САЩ все още не разбират какво ги очаква през следващите 4 години, медиите в "Майка Евразия" отдавна са свикнали на подобно отношение.
Особеното усещане за deja-vu беше описано доста удачно от руския журналист Алексей Ковальов, редактор на сайта Noodle Remover.
Той сравнява първата пресконференция на Тръмп с ежегодните маратонни телевизионни "преки линии" с Владимир Путин, които протичат по един и същи сценарий вече над десет години. Иронията е, че спокойно можете да замените "човека на сцената" с името на произволно избран "лидер" от Източна Европа, и няма да откриете разлики.
В този смисъл - всички съвпадения с действителни личности от българския политически живот са толкова уместни, че са неслучайни. Уверете се сами в текста на Ковальов, публикуван тук с известни съкращения.
Добре дошли в епохата на глупостите.
Тук фактите нямат никакво значение. Няма начин да уязвите човека на сцената, като се опитате да го опровергаете с факти или разумни доводи. Той винаги ще ви надхитри. Ще успее да се изплъзне от всеки внимателно заложен вербален капан. Каквото и да каже - няма да можете да го оспорите.
Всеки път ще ви засипва с цял куп безсмислени полуистини, повтаряни толкова често, че вече никой не се пита дали са верни или не. Ще ви замеря с банализми, несъстоятелни морални сравнения и директни, неподправени глупости.
Той знае, че комуникацията е еднопосочна и че това не е пълноценно интервю. Не можете да зададете уточняващ въпрос или да оспорите твърдния му. Така че той може да ви отговори, каквото си пожелае - нямате друг избор, освен просто да се задоволите с него.
Някои журналисти се опитват да го надхитрят, като въпреки възмущението на колегите си задават два последователни въпроса едновременно - и това не върши работа. Той просто отговаря на онзи, който му се струва по-лесен, и игнорира втория.
Други журналисти използват срещата с него, за да декламират пространни и объркани изявления, вместо да задават въпроси. И това е грешна тактика.
Не-въпросите предполагат не-отговори.
Първо, ще се подиграе с притеснението ви, а ако повдигате сериозна тема, ще отговори с обтекаем и неангажиращ коментар. Да минем към следващия въпрос, моля.
Мислите, че можете да очаквате подкрепа от страна на останалите журналисти на място? Грешите. Не си правете илюзии за колегиално отношение.
Тези хора не са ви партньори, нито братя по оръжие. Те са ваши противници в безпощадната конкуренция на сриващия се медиен пазар. В момента единствената валута на този пазар е всяка дума, изречена от устата на политика с голямо его.
Печели само онзи, който има късмета да зададе въпроса си и да предаде отговора му възможно най-бързо. Не очаквайте солидарност или подкрепа от колегите си. Ако той отбие / осмее / игнорира вашия въпрос, не се надявайте, че репортер от конкурентно издание ще поеме инициативата, за да го повдигне повторно от ваше име.
Този човек има интерес да насъсква журналистите едни срещу други, да ги принуждава да се боричкат за изкуствени дефицити като пространство, достъп до микрофона и - разбира се - вниманието му.
Нещо повече. Някои от хората в залата за пресконференции не са дошли, за да задават въпроси.
"Влюбен ли сте? С кого ще прекарате Нова година? Кое е любимото ви ястие?" Подобни "питания" целят да разтопят сърцето на политика с голямо его, като обикновено се задават от жени, работещи за малки регионални издания.
Техен подтип са твърденията, маскирани като въпроси, задавани от репортери, които искрено обичат човека на сцената, кимат и попиват всяка негова дума с възхищение, а понякога се вклиняват с реплика като "Не смятате ли, че доста от медиите се отнасят несправедливо към Вас?"
Още един вид удобни "топки" са хипер-локалните теми, с които държавник от такова ниво изобщо не би трябвало да се занимава.
"Пътят до село е целият в дупки, а кметът си седи на ръцете!" / "Помогнете, канализацията ни се проби!" / "Ще ни съдействате ли, за да открием клуб по шахмат на село?"...
Ето това е моментът, в който той може да блесне. Ще използва националния ефир, за да смъмри местните власти и ще нареди да се построи чисто нов път. Всичко това, естествено, е репетирано и режисирано много по-рано.
Тук са и репортерите от изданията, които съществуват с една-единствена цел - да го възхваляват и да громят враговете му.
Винаги има и един символичен критик, на когото се позволява да зададе "остър" въпрос, само за да бъде удавен в обилно количество глупости. Човекът на сцената винаги излиза победител. Видяхте ли? Нали ви казах, че уважавам медиите и свободата на словото?
В тази игра сте обречени на провал.
Този човек ви притежава. Той разбира с перфектна яснота, че той е "новината". Не можете да си позволите да не му обръщате внимание.
Винаги ще играете по неговите правила - а той може да ги променя по всяко време, без предизвестия. Аудиторията ви се топи, защото рекламните бюджети се съкращават. Неговият рейтинг също спада, но за да запазите живота на изданието си, ще трябва да предавате всичко, което той казва, без анализ, без проверка на фактите.
Почитателите му не се интересуват дали ги лъже в очите. Докато вие се занимавате с разчепкването на всяка негова лъжа, той изпуска нова лавина от глупости, която ви затрупва окончателно.
