Да станеш държавен служител в България се оказва една от най-трудните задачи, особено ако нямаш така необходимите връзки. Законът за държавния служител е така устроен, че на практика вместо да въведе ред, той въведе възможност за тотален хаос, в който необезпокоявано да се подбира на принципа на „наши и чужди".
Всички ведомства са длъжни да публикуват обявата в Регистъра за свободните длъжности в държавната администрация. Кандидатите за позицията преминават през писмен изпит върху съответната нормативна база и свободно събеседване. Накрая оценките се сумират, като субективно се преценява кой е най-подходящ за дадената работна позиция и ето така се коват новите държавни служители.
Поне в идеалния случай. Такава е схемата само за малките длъжности, защото позициите на министър, председател на държавна агенция, заместник-министри, главен секретар не са обект на конкурс.
Само че действителността е съвсем различна. Почти всеки конкурс за свободна работна позиция в държавната администрация е „свирен мач" за предварително известен фаворит.
Ето как административната реформа, която някога стартира при Николай Василев, всъщност реформира системата като формално я видоизмени по хоризонтала, но не и по вертикала.
Първо, защо е необходимо действащи държавни служители да кандидатстват на общо основание с външни кандидати, когато става дума за по-висока длъжност в същата държавна администрация? Повече от ясно е, че действащият ще бъде предпочетен пред външния от комисията, която е от същото ведомство.
Още по-странно е, че се обвяват конкурси за вече заети длъжности. Даден „наш човек" заема дадена служба, но неофициално, след това се прави конкурс „за него", което обезсмисля цялата процедура. Няма конкуренция, има директно назначение.
Предвидените промени по отношение на кандидатстване и назначаване на работа в държавната администрация, също са излишни. Даден държавен служител ще има статут на такъв за определен период от време, като след това, отново ще се наложи да доказва знанията и уменията си на нов конкурс.
И как ще стане това? Нима онези, които ще провеждат конкурса - колеги на действащия държавен служител, ще предпочетат външен, нов човек, вместо своя колега? Едва ли. Казано е отдавна - „гарван гарвану око не вади".
Оказва се, че да станеш държавен служител едва ли не се равнява на усилията да станеш цар. И така ще бъде, докато държавната администрация се възприема достъп до „големия келепир", а не като възможност за изграждане на успешна професионална кариера.
Вярно, държавата е редовен платец. Вярно е и това, че там парите са ти сигурни. Неслучайно, интересът към държавната служба е толкова висок.
Така се раждат династии. Дядото е бил държавен служител, разбира се - с друг статут, бащата е бил такъв в мътните времена на прехода, синът сега е държавен служител със статут и готви своя син пак за такъв.
Има цели блокове, в които живеят „потомствени дипломати". Това не е престиж, който се предава като благородническа титла. Ако е така, то вече е дълбоко неправилно като разбиране и отношение към работата в държавната администрация.
Комисиите, които изпитват кандидатите за държавни служители трябва да са напълно независи и да не са от ведомството, за което се кандидатства, защото достъпът до такъв тип власт създава условия за корупция.
Системата на контрол на такива комисии трябва да е външна, а не вътрешна. Вътрешният одит предполага „гарванът" да извади окото на другия „гарван", а това няма как да се случи. Гарваните си пазят гнездото.
