Добре е, че семейството, което извърши дръзкия грабеж в центъра на София, е оставило навсякъде пръстови отпечатъци, че са изтървали мобилен телефон и че е открит пистолетът, размахван от мъжа. В противен случай добър адвокат сравнително лесно можеше да оспорва записа от камерата, който потресе цяла България и на който се вижда как мъж и жена блъскат, удрят, заплашват продавачката, за да отвори касата с парите. И със сигурност може да протака евентуално разследване, а после и съдебен процес с години.
Този проблем със записаните от хората и камерите материали е от години, но законодателят странно защо пази монопола на службите, на техните СРС и на това те да подбират кое да е престъпление и кое не, кое да се наказва и кое не.
Понякога гражданските записи биват признавани, като се вдигне много шум. Но не в съдебен процес, а като причина да се въздаде някаква справедливост все пак.
Младеж пусна във "Фейсбук" преди няколко месеца запис как катаджия взима 20 лв. на столично кръстовище. Бойко Борисов нареди катаджията да бъде уволнен. И го уволниха. Светкавично бе уволнен и служителят, записан от турски тираджия в момент, в който му иска по-голям рушвет на границата.
Друг е въпросът, че ако двамата заведат дело за възстановяването им на работа, сигурно ще ги върнат и никакъв запис няма да има сила в съдебната зала.
Както става ясно, тук въпросът изобщо не е само до обичайните записи от журналистическите диктофони или видеозаписи, от използването на скрити камери. Макар че именно тези случаи са най-показателни за отношението към напълно редовните записи, в които има достатъчно данни за нарушения, престъпления или за морален укор.
Сигурно мнозина си спомнят за т.нар ловешки аудиозапис и за репликата "нахранете журналистите".
Журналистът, който беше направил записа и го беше раздал на колегите си, едва сам отърва затвора. После дойдоха почти едновременните обвинения срещу заловения на Дунав мост с камера в очилата румънски журналист и срещу екипа на Би Би Си, заснел филма "Да купиш игрите".
За това, че са нарушили Наказателния кодекс - чл.339 "а". Именно там е казано, че който без надлежно разрешение, което се изисква по закон, произвежда, използва, продава или държи специално техническо средство, предназначено за негласно събиране на информация, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години. Отгоре на всичко е казано, че специалното техническо средство се отнема в полза на държавата.
Никъде обаче не е обяснено какво е "специално техническо средство", няма обяснение защо и държането му трябва да се наказва.
Нищо. И в общи линии всеки дознател, следовател, прокурор и съдия може да си чете закона както му падне. Че например диктофонът, фотоапаратът, камерата специално техническо средство ли са. И поне три пъти за последните години те точно така са чели закона.
При това тук става дума за разследвания, за целенасочена работа на журналисти за разкриване на едно или друго неморално поведение. Тези три случая направиха така, че дълго време нито един български журналист не можеше да се чувства спокоен, че евентуалното ползване на скрита камера и скрит микрофон с едничката цел да се покаже истинското лице на даден властник или чиновник или за да се покаже едно или друго престъпление, няма да му коства арест, години разкарване по прокурорски и следователски стаи, а в крайна сметка и затвор.
Всъщност и сега никой не трябва да е спокоен, защото просто не се знае кога МВР, прокуратурата и съдът ще започнат пак да четат въпросния текст отново като дявола евангелието.
Или казано иначе - не само тези записи почти никога не стават доказателства срещу хората, които са уличени в тях, но и могат да се обърнат като бумеранг срещу направилите ги.
Тук думата ни обаче не е единствено за тези записи - а за всички, които се правят от хората, от камерите в и около магазини, банки, ведомства, предприятия, офиси на фирми и т.н.
И досега няма никакво логично обяснение
поради каква точно причина не се записва например в Наказателно-процесуалния кодекс изрично, че съдържанието на подобни записи може да е доказателство в досъдебно производство и в съдебно дело. Както и за установяване на престъпления, на административни наказания.
Обичайно обяснението е, че записите може да бъдат манипулирани, че едва ли не с престъпление се доказва престъпление, че може да има разправа между хората и какви ли не още щуротии. Каква е гаранцията, че например застопорените в НПК СРС, които службите използват, не се манипулират?
Нещо повече. Дори практиката е показвала, че има такива случаи. Защо се смята, че мобилните камери например на КАТ не се манипулират, че на тях законът дава вяра? И в тази посока има съмнителна практика през последните години.
Затова и е абсурдно да не се приемат като доказателство относно съдържанието на записите от камерите на един магазин. Или пък записа от камерата на един мобилен телефон.
Опасността от манипулация на видеозапис е по-малка, отколкото свидетел да излъже. Просто очевидно час по-скоро трябва да се допусне, и то с изрични текстове, че с такива записи може да се доказват и престъпления, и нарушения. При строги гаранции. Първо, сме в технологично развития ХХI век. И второ - останалото само защитава престъпниците и нарушителите.
Много правилно! Ако човек знае, че във всеки момент може да бъде фотографиран и така уличен в престъпление или нарушение и законово подведен под отговорност, има много голяма вероятност да се замисли преди да действа. По-добра от тая превантивност, здраве му кажи.
"Докога в XXI в. записите от камерите няма да са доказателство?" Докато доволните от това положение лица/задници са тези, които определят правилата...
Р Е Ш Е Н И Е № 136 гр. С., 11.04.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 602 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. С. Д., Ю. П. Д. и М. П. Й. – тримата от[населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. Б., против въззивното решение без номер от 19 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 1157 по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е отменено решение без номер от 15 май 2006 г., постановено по гр.д. № 8414 по описа на районния съд в[населено място] за 2004 г. и предявените искове по чл. 344, ал. 1 КТ от наследодателя на касаторите, са отхвърлени. Касационният контрол е допуснат с определение № 1168 от 10 ноември 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос има ли доказателствена стойност видеозапис при установяване на нарушение на трудовата дисциплина. По поставения въпрос касаторите сочат, че видеозаписът като доказателствено средство не е уреден от законодателя и ГПК не регламентира използването на технически средства – видеозапис, поради което подобни средства не може да се използват за възпроизвеждане и проверка достоверността на факти; правилата на НПК в това отношение са неприложими. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния си представител адв. Х. Х., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК по поставения въпрос сочи, че според съдебната практика използването на видеозапис в гражданския процес е възможно и следва да се преценява заедно с всички доказателства в тяхната съвкупност. С решението си въззивният съд приел, че записът от видеокамерите и свидетелските показания са косвени доказателства, но ищецът не е формулирал своя версия за това какво е носил в ръцете си според заснетото от видеокамерите, поради което може да се направи единственият извод, че ищецът е отнел движимата вещ от владението на работодателя; фактите са доказани със свидетелски показания и съдебна експертиза, възпроизвеждаща показания от видеозапис, поради което те трябва да се квалифицират като косвени, но не и като негодни доказателствени средства. По поставения въпрос съдът приема следното: Установяването на спорните обстоятелства в процеса се извършва с помощта на описаните в закона доказателствени средства, а именно писмени и гласни доказателства, обяснения на страните, оглед и освидетелстване, експертизи. Доказателствата следва да бъдат представени по начин, по който или да се възприемат непосредствено от съда и страните, или във вид, в който да могат да бъдат разтълкувани чрез средствата на специалните знания и при явно наличие на логическа връзка и взаимосвързаност между твърдяното обстоятелство, отразената картина и сторения коментар. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично посочване на видеоносителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че видеозаписът може да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес, включително и при установяване на осъществено дисциплинарно нарушение. По касационните оплаквания: Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. В исковата си молба наследодателят на касаторите сочи, че не са му връчвани заповед за налагане на дисциплинарното наказание «уволнение» и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради наложеното дисциплинарно наказание; ищецът не бил извършил приписаното му деяние. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № Z – 409 Р от 9 август 2004 г. заради това, че ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя, като е присвоил оборудване съгласно протокол № 1, с което е нанесъл и вреда на дружеството; служителят не е дал пред работодателя обяснения за действията си на 2 август 2004 г., заснети на запис от служебни видеокамери. Заповедта е издадена на основание чл. 188, т. 3 при спазване изискванията на чл. 189, чл. 193 и чл. 194 КТ във връзка с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Върху заповедта е положен подпис на работник. Спори се относно възможността видеозапис да бъде приет като веществено доказателство по делото, както и какви са правилата, които съдът следва да спазва в тази връзка. Твърди се, че дискът със записа не е приет като доказателство и не му е извършен оглед по реда на ГПК, за който страните следвало да бъдат призовани. Касационната жалба е основателна. Установено е, че всички служители са знаели, че рампата е под видеонаблюдение. При това положение е налице предвиденото отклонение от правилото на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Р. Б.. Физическото възпроизвеждане на доказателствени факти, каквото е по естеството си видеозаписът, следва да отговаря на общото изискване – да е достоверно. Видеозаписът подлежи на непосредствено възприемане от съда след приемането на видеоносителя по делото като веществено доказателство и чрез специфичния способ за възприемането му оглед. Огледът се осъществява по реда, определен в чл. 204 ГПК с участието на двете стра
РЕШЕНИЕ N 390 София, 02 октомври 2009 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември..................…..................две хиляди и девета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков............................ ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев........................... Елена Авдева............................ при секретар..............…...........Кр.Павлова.........................................и в присъствието на прокурора.............…...........А.Лаков....................................изслуша докладваното от председателя(съдията).......Р.Ненков............…...……...........……............................. наказателно дело № 393/2009 година. С нова въззивна присъда № 212 от 11.05.2009 г. по в.н.о.х.д. № 193/2007 на Софийския градски съд, наказателно отделение, 8 състав, на основание чл. 334, т. 2 във вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК е постановено: А) Осъдителната присъда от 06.12.2006 г. по н.о.х.д. № 5130/2005 г. на Софийския районен съд, 21 наказателен състав, е отменена; и вместо нея Б) Подсъдимият И. И. Г. е признат за невинен в това, че на 22.12.2002 г. около 21.00 часа в гр. С., ул. “., от паркиран автомобил Ауди 80 с ДК № С* в условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. “б” НК, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, и използване на техническо средство, отнел от владението на Т. В. Т. , без съгласието на владелеца, с намерение противозаконно да присвои, чужда движима вещ – панел за авторадиокасетофон “Кенууд” на стойност 165 лв., поради което на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2 във вр. с чл. 194, ал. 1 НК. Срещу новата присъда е подаден протест от прокурор от Софийската градска прокуратура. Доводите в касационния протест по същество се свеждат до тезата, че като е заличил допуснатия свидетел Д, а същевременно е ползвал обясненията му, дадени на досъдебното производство в качеството на уличено лице, въззивният съд е ограничил правото на обвинителната власт да докаже обвинението чрез надлежно събрани доказателства. Протестът се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура. По искане на подсъдимия Г е назначен служебен з. , който пледира за оставяне в сила на въззивната оправдателна присъда. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, прие, че протестът е основателен по следните съображения: Въззивният съд се е солидаризирал частично с първата инстанция по въпроса, че действително по времето и на мястото, посочени в обвинителния акт, чрез използване на техническо средство е била извършена взломна кражба на панел за касетофон от автомобила на св. Т. Постановил е оправдателна присъда, защото е намерил, че авторството на кражбата по отношение на подсъдимия не е било доказано по несъмнен начин. Съдът, който е обвързан със задължението по чл. 13, ал. 1 НПК да установи обективната истина, какъвто е и въззивният съд, трябва да изчерпи всички възможност за събиране на онези доказателства, които са от съществено значение за установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. В случая обаче това не е сторено. От една страна въззивната инстанция е констатирала необходимостта от разпит като свидетел при условията на 118, ал. 1, т. 1 НПК на лицето Д. К. и съвсем правилно го е допуснала по реда на чл. 327, ал. 4 НПК. Показанията на последния наистина биха могли да имат решаващо значение за изясняване на въпроса кой е извършителят на престъпното посегателство. Същевременно, тук е мястото да се отбележи, че в нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК мотивите на проверяваната присъда са твърде фрагментарни и непълни. От една страна са изложени нереални и дори абсурдни очаквания авторството на инкриминираната кражба да бъде изяснено от разпита на поемните лица на проведените огледи, както и на самия пострадал, при положение, че без съмнение нито един от тях не е бил непосредствен очевидец на самото деяние. От друга страна, пропуснато е да се констатира, че надлежно събрани гласни и писмени доказателства (показанията на свидетелите Б, протоколите за оглед на МПС) по категоричен начин установяват следните съществени обстоятелства: 1) че кражбата е извършена от едно от лицата, които са се намирали в паркирания в района на произшествието червен “Опел Корса”; 2) че достъп до този автомобил по това време е имал именно Д. К. , макар и формален собственик да е бил неговият баща; и 3) че в багажника на същия автомобил е била намерена и иззета вещта, която е предмет на кражбата. Гореизложените факти са дали пълното основание на въззивния съд по реда на чл. 327, ал. 4 НПК (вж. разпореждане от 5.02.2007 г.) да допусне като свидетел Д, чиито разпит е бил поискан от прокуратурата още с приложението към обвинителния акт. Последвали се няколко неуспешни опити за призоваване на свидетеля, който съвсем целенасочено по време на второинстанционното производство неколкократно е напускал страната и пак се е връщал, така че да се отклони от изпълнението на гражданското си задължение да свидетелства. Най-накрая въззивният съд е капитулирал пред едно очевидно недобросъвестно процесуално поведение и без сериозно правно основание е заличил свидетеля (вж. протокол от с.з. на 11.05.2009 г.). Без съмнение с това е било ограничено правомощието на страната по обвинението да постигне осъждане на онези лица, които са извършили престъпление. Според настоящата инстанция в случая не са били изчерпани възможностите за обезпечаване явяването на Д. К. пред съда. За призоваване би могло да се прибегне към възможността по чл. 178, ал. 2 НПК, а за обезпечаване на явяването пред съда – по чл. 120, ал. 3 във вр. с чл. 71 НПК. Затова се налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново второинстанционно разглеждане от друг състав. Не може да бъде споде