Деветдесетте години в България не се изчерпват с изтерзания преход, националните кризи, протестите, мутрите, масовата емиграция и възхода на чалгата. Противоречивото десетилетие след колапса на комунизма донесе разцвет на рейв културата и трансформира хиляди млади българи в енергични, екзотични, танцуващи, изрисувани, продупчени парти пришълци.
Екстремните и ексцентрични електронни денс събития на открито и закрито, по стадиони и плажове, из улици и площади, в подземия, гаражи и тавани, придадоха пъстрота на 90-те и се превърнаха в подривен документ за избухването на българския ъндърграунд.
Техно епоси като "Метрополис" и първите стрийт паради подействаха като инжекции с адреналин за едно гладно за разнообразие, бунт и приключение поколение.
Зрелищен, но противоречиво приет концерт от 1999-а година ме срещна с богатата рейв фауна на България. Бях на 13, прясно прескочил в хормоналния хаос на тийн периода, по пътя си към първия лайв на "Продиджи" в София. Навършването на 20 години от събитието и шокиращото самоубийство на иконичния фронтмен на групата Кийт Флинт преди дни изпратиха в мозъка ми сигнали със спомени от онази почти забравена епоха.
Концертът привлече повече от 10 хиляди души на стадион "Академик" в София. Много от тях си тръгнаха разочаровани от краткото времетраене и от предисторията с отмененото първоначално шоу по-рано през годината заради военните действия в Косово. Остана горчивият послевкус на "отбиване на номера". Местните парти животни очакваха епос от световните звезди в апогея на кариерата им, а получиха програмно изпълнение. "Продиджи" изкупиха греха години по-късно с внушителен спектакъл на плажа в Бургас.
Но за мен, на 13, концертът беше като участите във вълнуващ и леко плашещ научно-фантастичен, пост-апокалиптичен екшън на ужаса. Цялата рейв субкултура на България сякаш се разкри пред очите ми на каданс и като в древен религиозен ритуал. Още на влизане в стадиона останах стъписан и втрещен от дрехите, прическите, грима и гримасите на гладните за елитен електронен звук тълпи. Рейв редници от страната и нейни съседки искаха да посрещнат денс генералите от Англия с най-парадните си униформи. Беше като "Хелоуин" на стероиди преди тук да се настани традицията със закачливото преобличане и празнично влизане в роля.
Маскарадът на деветдесетарската младежка тълпа беше по-органичен, идиосинкретичен и впечатляващ от повечето съвременни, проверени в Интернет, преображения.
На "Академик" властваше особено усещане за опасност и агресия. Присъстващите приличаха на по-цветни версии на воини от "Лудия Макс", които тръгват на завоевание в попиляната от катаклизъм планета.
С наближаването на залеза, драматичната светлина от "режимното време" подари кино багри на естетиката на дивите деветдесетарски рейвъри. Гребените и гримът им изглеждаха по-остри и заплашителни, детайлите се отличаваха. Пред мен изскочи младеж с отровнозелени лещи и синя коса на иглички. Огледа се с въртеливи движения на странната глава като велосираптор от "Джурасик парк" и се вряза в тълпата по-напред. Момиче с боядисано в жълти шарки лице и огромни розови очила подскачаше на едно място в транс.
Джендър флуидността се плъзна на стадиона две десетилетия преди шумните празни приказки около Истанбулската конвенция. Много младежи се бяха издокарали до степен, до която вече не личеше биологичната им полова принадлежност. Имаше хора с противогази, с огромни индански гребени, с пиърсинг и татуировки по цялото тяло. Вериги около вратовете, металлни форми в носа и през зърната, ярко оранжеви потници и якета, скинарски обувки, тиранти, колани с глави на дракон, кожа, камуфлаж, подвизи от полиестер... Прически с рогца като на Кийт Флинт, жълти, зелени, оранжеви, сини, бели и разноцветни перуки.
Момчета с повече грим от момичета и дами с повече метал и кожа от хардкор мъжаги. Самобитна фабрика за фетиши. Феерия от форми, цветове и аксесоари. Образи на гротеската, агенти на хаоса и суровата енергия. Жреци и самодиви на електронния култ, готови да принесат в жертва цялата сивота и баналност на ежедневието заедно със спомена за пионерските връзки и униформите.
Това беше танц на дивашката деветдесетарщина, носещ духа на онези явления, за които знаеш, че няма как да се повторят.
За едно 13-годиншо хлапе първият концерт на "Продиджи" беше като разходка във футуристичен зоопарк, заселен с екзотични екземпляри.
Много от тези хора щяха да емигрират, други да се озоват по комуните в Испания като жертви на хероиновата епидемия от 90-те. Някои щяха да направят кариера, да се преселят по офисите, а други да си останат вечно непорастващи парти животни. Едни своеобразни денс и пънк Питър Пан-овци, които опитват да поддържат индиански гребен върху оплешивяваща глава и се гримират за партита, докато връстниците им отглеждат деца.
За мнозина носталгията по това трескаво време, обгърнато в неизвестност, се оказа прекалено силна и неизбежна. Понякога споменът е най-сладкият стимулант.
