Напоследък, гледам, Господ масово се е влял в сърцата и душите ни, въпреки личната му препоръка, да не кажа - забрана, да се споменава всуе името му.
Вече почти не можеш да прочетеш или чуеш нечие мнение без в него да не се намеси Бог.
Оня ден си говоря по телефона с една приятелка. "Как сте?", викам. "Слава Богу, горе-долу, биваме", отговори тя.
"Ще ходите ли на море?", продължавам да питам. "Ще ходим август, да. Тая почивка Господ ни я прати - нямаше да можем да отидем, защото парите отидоха за ремонта, но добре, че на Пепи му дадоха тоя проект (Пепи е мъжът й и е архитект) и добре му платиха. Господ си знае работата!"
"Хм - намесвам се аз - ма той Пепи си го работи тоя проект отдавна и е нормално сега да му платят, нали така си беше и по договор, що пък Господ да се намесва в тая работа?!."
Отсреща леко мълчание в слушалката и после:
"...Е да, де, ама, Бога ми, толкова интриги има и при тях, че... но Оня отгоре не пропуска...".
В следващите пет-десет минути на нашия разговор приятелката слагаше Бога и някакви неща свързани с него (работа, величие, справедливост и т.н.) на всяко второ изречение. Оказа се, че дъщеря им завършила годината с добри оценки благодарение на Бога (Слава на Бога!), майка й и баща й били в крепко здраве, заради добрината на Бога (Бог е добър!), в работата й нещата били спокойни след поредното уволнение и засега нея нищо не я заплашвало, този път защото Бог има добро зрение (Оня отгоре всичко вижда!).
Пък моята приятелка е умерено вярваща и прилично религиозна. В дома й има една-две икони между картините на стената, по празници минава през църква, но нито прекарва неделите си на служба, нито живее стриктно според божиите закони. Най-малкото, защото и тя, и мъжът й гледат свободно на институцията брак и не пропускат да направят някоя и друга сърдечна забежка, ако силата на любовта неочаквано някъде ги позове.
Та поговорихме си ние с моята приятелка за семейството й, работата и плановете им и на мен взе да ми става любопитно дали Бог се е завърнал единствено в нейния речник (щото в делника не е) или има някаква по-мащабна божествена промисъл, която на първо време се изявява в езика на народа.
В седмицата след този наш разговор простреляха Митьо Очите.
Съдейки по масовото споменаване на божието име из коментарите под статиите, словата из телевизионните екрани и статусите в социалната мрежа, тази стрелба в Слънчев бряг и куршумите, слаломиращи между главите на туристите - са си истинска Божия воля.
Господ, оказва се, пак стриктно гледал отгоре и понеже явно вече не можел да търпи нарко своеволията (мен ако питат, той направо ги проспа!), стоварил гнева си върху Митьото, очите му и онзи така важен за медиите негов орган.
Разбрах също, че като няма кой да ни оправи (ползвам оригиналния глагол от коментара, пък вие си го тълкувайте както искате), ни оставало единствено Господ да го направи, като започне да разчиства мутрите.
Но най-хубавото божествено споменаване в митьовия контекст обаче гласеше "Дай Боже тоя да пукне!" Е тоя пост наистина ме развесели, да ви кажа.
Каквото и да прави, господ го прави най-много за шест дни, както е известно.
Горе-долу толкова траеше и публичния интерес към човека, наречен Митьо Очите. И това му беше много... Ама божа работа!
Него, слава богу, го оставихме в Божиите ръце, които да преценят ще го бъде ли тоя пикочен мехур и прилежащото му тяло, или няма да го бъде, и се вторачихме в другата "гореща тема" - опита за самоубийство на гимнастичката.
И дума на оценка за случилото се няма да кажа, защото не искам да припея в хора на бруталната обществена загриженост.
Ще се фокусирам единствено и само върху залелите пространството "божествени" коментари. Ако прочетете само тях, ей така, на един дъх, ще останете с впечатлението, че сте попаднали в някакъв храм на силно и искрено вярващи, дълбоко праведни хора, които изповядват православието в най-чистата му форма.
Някои влизат в директен диалого-монолог с белобрадия старец (нямам предвид Дядо Коледа - просто и той и бога имат бели бради, аз какво да направя?!) и го питат защо така постъпва с момичето - "Защо наказваш това дете, Боже?!". Други го призовават да изпълни божиите си задължения, като я спаси - „Помогни й, господи!".
За още по-голяма трогателност покрай божието име органично се плъзват разни други думи, свързани с християнската символика - ангелче (в още по-умилителната умалителна форма), царство небесно, воля, помощ, сила, наказание, неведоми пътища...
Богът, както се казва, направо си седна на мястото в този случай, защото имаме всичко, за което можем да го призоваваме - едно младо момиче, което е решило да прекъсне живота си, а това е несправедливо, една група от потенциални виновни, които трябва да осъзнаят, че имат вина за случилото се и да се разкаят, едно плачливо общество, което изглежда прекарва времето си в молитви всичко да се оправи, една поучителна история, чрез която бог, а не някой друг, да ни покаже как се ровим в кирливите си ризи...
Много работа има тоя бог и ние публично се надяваме той да си я свърши. Защото към него някак директно се обръщаме. Иначе няма към кого.
Последното масирано божие споменаване се случи около София Прайд. Да го има ли, или да го няма беше основна тема, която се обсъждаше най-вече откъм християнската камбанария.
Бог (в лицето на патриарха) го анатемоса, давайки преднина на задушницата и паметта на мъртвите, наравно с пиещите бира, които имаха по същото време свой бирен фест.
От това разбрахме дружно още нещо за бога - той е любов, ама само хетеросексуална или асексуална, по-важни са му мъртвите, отколкото живите (нормално, нали лично си ги е прибрал) и обича бирата.
Оказа се още, че българите живеем много стриктно според божиите закони, които знаем по учебник.
Затова сме наясно, че бракът е нещо, което правим, за да... имаме деца. В смисъл, това му е задачата на тоя брак и затова хора от един и същи пол не могат да встъпват в него - толкоз! Освен това така било от време оно и Господ така ги бил решил нещата.
Та големи богоразбирачи наоколо, ще кажеш, че лягат и стават с евангелието и в домовете им само църковна утвар се ползва.
Опазил Бог!
Изводът от всичкото това намесване на бог в какво ли не, е много ясен - в едно общество, в което няма никаква сигурност и чувството за човешка и гражданска самота е начин на живот - хората търсят опора там, където по-трудно може да се докаже, че я няма - у Бога.
Това само открито показва, че нито управленската ни система, нито обществената ни активност работят.
Много по-лесно е да викаш "Дай, боже!", отколкото да изискваш от политиците си да си свършат работата и от себе си - да си вдигнеш задника от дивана.
Така някак божествено отговорността за това, което се случва около теб, пада от плещите ти и каца на божието рамо. Той да му мисли - нали е по-голям, по-умен, по-велик и по-справедлив.
И както казва Ботев: "не наказва, когото мрази". И като му метнем отговорността и почнем в несвяст да му благодарим за всичко, което уж лично ни е натресъл, спокойно можем да си мръхтим тихо в животеца си и да се радваме, че преживяваме подадените ни изпитания във вярата.
Едни добри християни, на които всичко ще им се оправи, ако по божията воля една мутра умре, едно чувствително момиче оцелее и гейовете продължат да си траят, че са гейове и не се женят!...
На ако продължаваме да мислим по този начин, наистина Господ да ни е на помощ.
