Фенклубът ни в блока се намира в един хладилник до входа на мазите. Същият е вързан с верига (ще кажеш, че е мечка) и заключен с катинар. Отвън е емблемата на отбора (някой е плюл отгоре, все ще го хвана), а вътре има само бири и ракия.
Решихме да се разширим, като си купим беседка. Отивам при един познат циганин заварчик - спазаряваме цената, давам му горе-долу размери и си тръгвам. След седмица беседката пристига, натоварена на каруца, крепена отстрани от двама. Невероятна е - широка, отвън боядисана в трикольора, на дъските за сядане са заковани меки тапицирани дунапрени. Разплащаме се - утре ще е откриването.
В уречения ден Митко „Бобъра" мъкне метално корито, пълно догоре с кайма - откраднал я е от месокомбината, където работи, преди да ѝ добавят зурлите, магаретата, кучетата и хипопотама Живко, дето умря в зоологическата от жълтеница по-миналата година. Тук умният мъж любезно кани половинката си на пиршеството с надеждата тя да се отегчи, да си тръгне и да не му се сърди, когато се прибере нощес пиян като шаран по Коледа. Аз съм гепил лук и магданоз от село (по една кофа... и не стигна).
Жените превземат скарата с мотива, че сме олигофрени, оставяйки просташката задача да нарежем лука на нас. Прекарали сме удължител от четвъртия, защото от този апартамент крадат ток (там живеят Галя и Тошко - тя работи в полицията, той следи в енергото за кражби на ток).
Веселбата започва - лично покръствам беседката. Вече не става въпрос за футбол - пристига половината блок, всеки носи по нещо (включително кресливите си деца), а кюфтета с ракия дал Бог. Запасвам си горницата на анцуга и пъхам котката Ивелина вътре (да ми топли корема). Само главата ѝ се подава през ципа - приличаме на майка и дъщеря кенгуру (не я пускам, че ще избие на блока врабчетата, а знаете, единствените същества, които убиват за удоволствие, са хората и котките). Късам малки парченца кюфте на Ивето и ги давам със зъби в устата ѝ. Храня я, все едно е щъркелче. Забавата продължава до късно...
***
След около половин година ни идва на гости един приятел с жена си. Тоя ми вика, че беседката пред входа поразително приличала на тази, дето откраднали от техния. Баща му се разболял и решил да измайстори нещо красиво, преди да почине... Нора ме поглежда в костния мозък - разярена е.
На другия ден отивам при циганина заварчик (той твърди, че е българин, „само майка му и баща му били циганин"). Става страшна разправия. Казвам да пренесат беседката, откъдето са я взели, да циментират четири винкела в земята и да я заварят за тях. На нас да направи друга, че с луд човек хич не е здравословно да си имаш работа.
***
Новата беседка не е като старата - седи леко накриво, боядисана е в неразбираем за мен цвят, има трески по голите дъски... Обаждам се на момчетата да я постегнем - тоя не можел, другия не го пускала жена му, третият заболял от коляно... Тъй ли!? Карам Нора да направи една зелка на салата (аз помагам, като изяждам чукана). С купата и бутилка в ръка слизаме долу.
След малко започват да се примъкват: кой с дрелка, кой с дъски, други носят боя и четки... „Бобъра" пак е откраднал кайма - включваме скарата. Беседката заприличва на нещо.
Любимата вече не ме гледа както къртица попово прасе - усмихва се. Белите ѝ зъби, влажни от вълшебна слюнка, греят на приглушената светлина. Тази вечер ще ме пусне в себе си.
Текстът е взет от Facebook профила на Никола Крумов.
