Светът се дели на два типа хора. Едните споделят максимата на сър Тери Пратчет, че "Ако котките изглеждаха като жаби, щяхме да осъзнаем какви жестоки малки копелета са". Другите са напълно наясно, че е така, но не им пука.
Защото котките не изглеждат като жаби, нали? И това е огромната разлика. Котките - с някои изключения, продукт на човешката лакомия и неистово желание да се върви срещу естествените закони - изглеждат като най-съвършеното създание на майката природа. Елегантни, изящни, перфектни, магични.
Котколюбецът е в състояние да съзерцава животното си с часове всеки ден, и това го довежда до нирвана.
И съответно е готов да си плати цената за това.
В очите на тези, които не понасят котки или са безразлични към тях (което е рядко срещано), стопанинът на котка е глупак, който доброволно и радост позволява на някакъв помияр да му се качва на главата. Те подхождат към подобни взаимоотношения в съответствие с други класически клишета - че кучето е роб на човека, а котката е господар, или че този, който иска да бъде обичан, си взема куче, а този, който иска да обича - котка.
Не че в подобни народни мъдрости няма истина - има, и то много. Но те имат характерната негативна конотация на измислени от не-котешки хора сентенции.
Че котката е безполезен навлек и използвач, който се привързва към теб, единствено защото го храниш и ляга в скута ти, за да се топли. Би изпитвал същите чувства и към автомата за пускане на гранули, ако на него имаше и удобно място за лягане.
Любимец за заслепени балами, които просто не виждат каква змия държат в пазвата си, само защото мърка и има пухкава козина.
И предано и безропотно робуват - преглъщат надрани пердета и мебели, перат препикани обувки и чаршафи, ходят с надрани ръце и крака, стават сутрин в 6, събудени от котешки вой в лицето, чистят мръсна тоалетна, подреждат предметите из къщата си така че животното да не може да ги събаря и при избора на коледна елха мислят само дали е възможно да я съвместят с котката.
В замяна егоистът прави само това, което иска, като през 90% от времето това е или да спи, или да проси храна, или да руши. Не изпълнява команди, гледа те нагло и единственият момент, в който решава да се социализира е ако имаш някаква работа - тогава задължително ще дойде от другия край на къщата, за да ти пречи. Или ако е решил, че иска да спи на топло и меко, т.е. върху теб.
Не мислете, че коткарят не е наясно с това за какъв тъпак го мислите, или че има илюзии какво представлява домашният му любимец. Но е над тези неща. Той е дзен.
Той не просто не се трогва от това, че котката му не го гледа предано в очите с надежда да получи команда да донесе чехлите и да бъде почесана зад ушите. Той високо цени факта, че тя не го прави.
Любителят на котки изрично харесва ненатрапчивото присъствие на животното и държи на него. Той не иска предан приятел, не иска да раздава команди, не иска да притежава и контролира котката, а да съжителства с нея на равни начала.
Така, както котката не го ангажира със себе си, така и той не се ангажира с нея. Двамата живеят в пълна хармония - тя отделя един час, за да се ближе с гръб към него, а той - ако има желание - я наблюдава. Ако не - просто регистрира присъствието ѝ и това му е напълно достатъчно. Не държи животното да дойде в скута му, но когато го направи, му е приятно.
Стопанинът е напълно наясно, че е използван от животното и когато то се отърква в краката му с вдигната опашка, е защото иска нещо, а не в знак на любов. И че е избрал точно него, а не друг обитател на къщата или света, защото той е най-податливата на манипулация мишена, която безропотно изпълнява котешките желания.
Но котката е толкова изящен манипулатор, че с удоволствие те оставя да си мислиш, че когато те подуши или оближе, всъщност демонстрира привързаност, а не маркира механично територия.
Истинският любител на котките знае, че си има работа с полуопитомено животно, водено от животински инстинкти, а не с някаква измислена или отгледана от хората антропоморфна персонификация.
Той е избрал за домашен любимец самотен върховен хищник, а не член на глутница или стадо, в чието ДНК е йерархията и подчинението.
И е просто нелепо да очаква от животно това, което хората наричат любов. Достатъчна му е успокояващата, магична компания и животът в близост до котка.
Сър Тери описва добре котките, защото ги познаваше и обичаше. Когато той почина у дома си, в леглото до него спеше котката.
