Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Българите, които признахме чак когато получиха признание навън

Още Лука казва: "Никой пророк не е признат в родния си град". В приказките никой не става герой докато лежи на ливадата пред къщата си. Трябва да премине през девет планини в десета, да убие драконите по пътя (намигване към Джордан Питърсън) и чак тогава да заслужи ръката на принцесата и половината царство. Снимка: Getty Images
Още Лука казва: "Никой пророк не е признат в родния си град". В приказките никой не става герой докато лежи на ливадата пред къщата си. Трябва да премине през девет планини в десета, да убие драконите по пътя (намигване към Джордан Питърсън) и чак тогава да заслужи ръката на принцесата и половината царство.

Докато Христо Явашев, днес изключително известен като Кристо, учи в Националната художествена академия, той се чувства неразбран и унизен. Преподавателите си възприема като егоисти, неразбиращи от изкуство, а времето, прекарано в университета - като изгубено.

Дали в онзи момент е имало един или двама, способни да видят отвъд традицията, нормата, отвъд познатото и сдъвкано до каша, ние никога няма да знаем. Защото веднага щом Христо Явашев е станал световноизвестният Кристо, се оказало, че всички от света на изкуството винаги са се възхищавали на гения му. Явно просто хич не са го показвали.

И макар той безспорно да е сред най-доказаните български творци, може би дори най-доказаният, гласовете, които и днес сравняват произведенията му с опаковане на коледен подарък и то в полза на опаковането, не могат да бъдат заглушени.

Някои категорично биха казали, че това е диагноза, епидемично разпространена именно в нашата малка, но изпълнена със злоба страна и почти неоткриваема по други географски ширини.

И докато в пределите на България гениите се борят за оцеляване и трудно избягват моралните камъни, които летят към тях, сякаш самото им излизане от държавата носи мигновена справедлива оценка.

Примерите са безброй. Когато Димитър Пасков разработва легендарното лекарство "Нивалин", което изправя на крака парализирани от зловещия полиомиелит деца, световната научна общност е впечатлена.

Присъдена му е наградата "Еньо", която може спокойно да бъде наречена Фармацевтичният Оскар, но така и не му дават Димитровградската награда за наука. В България се разпространяват слухове, че формулата на Нивалина е изплагиатствана от руски академик.

Същият този академик напълно отрича слуховете и заявява, че Пасков е национална гордост за страната си. Напразно - неговите сънародници се оказват неспособни да оценят българското фармацевтично чудо, а откривателят му е съсипан от отношението, което получава.

Щом веднъж сме казали "Оскар", вече нямаме друг ход - в главите ни се е настанил красивият образ на Мария Бакалова, която чаровно ни се усмихва.

За нея знаем, че каквото и да кажем, ще го приеме с великодушие и достойнство. Това вече беше изпитано от интервюта, статии, коментари по адрес на нея като жена и актриса, както и на филма, който я превърна в първата българка, номинирана за "Оскар".

Такова всеобщо негодуващо съмнение в качеството на филм, класиран сред най-добрите на годината, е истинска рядкост. Но сякаш именно фактът, че в него е изгряла звездата на една българка, ни направи много по-безпощадни.

Безсмислено е да продължавам нишката от имена, болезено познати като местонахождението на счупен зъб в собствената уста.

Да споменавам българските спортисти, които обичаме само когато печелят, но дори и тогава оставаме с неловкото чувство, че те все пак не са заслужавали съвсем да бъдат под светлините на прожекторите. Че е станала някаква немислима грешка, която трябва веднага да поправим, с крясък да събудим целия свят и да го накараме да види, че наистина няма как тъкмо от България да дойде човек, който да заслужава световно признание.

Едно от обясненията е, че ние просто сме ужасни хора. От гена, водата, храната, от нещо във външните или вътрешните фактори тъкмо на това място сме станали малигнено критични и напълно неспособни да оценим таланта на сънародниците си.

Но това обяснение определено издиша. Най-малкото защото ние просто не сме толкова специални. Нямаме най-красивите жени, най-зелените планини и най-пухкавите облаци. Също така твърде вероятно е да нямаме най-големите залежи от омраза.

Второто обяснение е съвкупност от различни причини и съдържа много повече истина. Сред тях са се наредили политическата история на България, в която присъстват позорни примери за унищожаване на таланта и интелекта чрез смъртни присъди и затвор, както и несигурната икономическа ситуация, която по неумолимите закони, изобразени в пирамидата на Маслоу, диктува човешките приоритети.

Следваща, но не по важност, е големината и значимостта на страната ни на световната карта - при нас лъвска е само формата на границата.

Не сме тренд сетърите, не откриваме ние топлата вода. В най-добрия случай следваме правилата, които по-големите вече са създали. И именно затова не сме способни да оценим истински революционното - нямаме традицията и самочувствието за това.

И вероятно в онези моменти, в които немислимото се случи и у нас изгрее необичайно ярка звезда, едно досадно гласче в главите ни не спира да се пита дали пък царят не е гол и не е ли най-добре ние първи да изкрещим.

Не можем да отречем, че повечето големи имена, родени тук, не са получили заслуженото от родината си или са го получили с твърде голямо закъснение и междувременно са понесли несправедливост, но трябва да признаем, че България все пак не спира да ражда гении. Очевидно въпреки всичко земята ѝ е достатъчно плодотворна.

Наистина българските цветя цъфтят най-добре, когато са далеч. Но това не е изключение от правилото, нито пък е исторически непознато.

Още Лука казва: "Никой пророк не е признат в родния си град". В приказките никой не става герой докато лежи на ливадата пред къщата си. Трябва да премине през девет планини в десета, да убие драконите по пътя (намигване към Джордан Питърсън) и чак тогава да заслужи ръката на принцесата и половината царство.

Понякога първа е Стара планина и това е чест за България. Но инициацията на истинския герой неизбежно ще се случи отвъд пределите на родината.

Именно защото той притежава качества, които са отвъд, те не могат нито да бъдат оценени напълно, нито да бъдат развити до абсолютния си връх в предела на познатото.

С други думи - да, малко сме си мрънкащи, но не ние сме основната причина истинският талант да е осъден да преминава граници.



Най-коментирани

Най-четените