В следващите редове има толкова чудновати образи, че няма да се учудя, ако не звучат достоверно. И все пак честно - всичко в нея е истина, освен някои конкретни подробности, които човек спестява, за да остави чуждите тайни там, където им е мястото.
Що се отнася до пътуването на стоп, разказах как ми хрумна за тази идея в първата част - ще я откриете в края...
... А сега към началото на една друга история:
След натрупания опит по маршрута София - Нови Сад дойде време за онова, с което хората обикновено решават да се отдадат за пръв път на тази туристическа екзотика - пътуване на автостоп до морето.
Изходният пункт за тези преживелици е караулката до изхода на София, където спират някои рейсове, тръгнали от Автостанция "Гео Милев". Това е място за тираджийски отдих, следователно и за хубава шкембе чорба.
Взеха ни веднага - момче и момиче сме, не е чудно. Бяха млади хора, семейство от твърде скоро, за да са свикнали с това, и шофираха внимателно към своята дестинация: Приморско. Не продумахме, само си благодарихме.
След това спокойно пристигане и едно душно следобедно пътуване с маршрутка, най-накрая пристигнахме в Камчия - земя, където природата царува, а румънски къмпинг ветерани пекат змия на лагерния огън, за да докажат, че предишното не е съвсем вярно.
Седмица по-късно дойде денят да тръгваме, но още по сутринта личеше, че следобедът ще донесе буря. Това тогава не ни притесняваше, макар че от дистанцията на бъдещето човек си казва, че може би е трябвало.
Така започна тревожна надпревара с гневните облаци на хоризонта.
Излязохме на пътя, за да потеглим към юг - надявахме се някой да ни качи поне до Бургас. Първо спряха двама французи, отправили се радостно към Sunny Beach, Бог знае защо минаваха точно от там.
Не успяхме да поговорим, дали заради езиковата бариера, или просто ей така, понеже отивахме на съвсем различни места. Слязохме.
Да спреш някого по пътя край Слънчев бряг се оказа трудно, поне трудно за нас.
Отне ни близо час, когато един мъж на средна възраст ни качи в колата си - просторен джип ("ретро", казах си, понеже толкова разбирам от коли) с бяла кожена тапицерия. Случвало ли ви се е да се почувствате сякаш са ви поканили на гости в чужд живот?
Оказа се, че човекът (заедно със сина си) държи една голяма верига за хранене у нас. Говореше за това едновременно с неохота (заради може би любопитните ни въпроси) и гордост, но и с едно благородно величие, което само хората, които вярват, че са успели, показват.
Изглежда тази среща някак го вълнуваше - каза, че качвал стопаджии, защото това му напомняло за студентските му години. Повтори го няколко пъти - имаше наум нещо конкретно, но нямаше намерение да разказва, а само да го изрече на глас: тогава се случи едно нещо.
Закара ни само до отбивката за Стара Загора. Зад гърба ни вече валеше силно и облаците също пътуваха до "Тракия". Беше вече късно, защото не бяхме преценили и времето - скоро щеше да стане осем часа вечерта. Месецът е юли, поне вечерите са дълги.
Ако човек сега ми кажеше какво щеше да последва, никога нямаше да казвам, че бързам толкова.
Но тогава бързах - бурята изглеждаше по-страшна от един лош шофьор.
Да те оставят в аварийната лента и да махаш на коли, които се движат с над 100 км/час, е достатъчно глупаво. При все това обаче беше дори по-странно, когато една лачена, много скъпа кола се отби вдясно, върна 15 километра назад, отвори прозореца и главата отвътре каза "айде".
Качихме се на задната седалка. Отзад имаше едно истински ужасено чихуахуа, което беше първият знак, че нещо никак не е наред. След няколко секунди разбрахме защо - скоростомерът удари 220... 230... 240 километра в час, а пребиваването на този мъж в аварийната лента се оказа недотам необичайно за него - там той изпреварваше.
В колата звучеше хаус без никакъв намек за мелодия, а по очите на шофьорът личеше, че той не е съвсем на себе си. Ясно защо.
Беше странно, но едва тогава за пръв път си дадох сметка, че в тези непознати автомобили нямам никакъв контрол над живота си. Подарила съм го на тези странници в замяна за техните кратки истории.
Помислих, че да - неминуемо ще умра в тази кола, а кръвта ми ще се слее с тази на любим човек, един безразсъден шофьор и едно невинно кученце, което държах в ръцете си.
Не знам дали сте усещали истински висока скорост в автомобил, но чувството е подобно на това да се движиш в много бърз асансьор, само че напред и без денивелацията. Някой физик би го обяснил по-добре - в онзи момент чаках смъртта, ръцете ми бяха ледени и ми се струваше, че не са мои. "Поне ще се случи бързо", мислех си.
Погледнах човека до себе си, преди да затворя очи - и той се страхуваше. Трябваше да слезем. "Извинете, ние се отказахме, дали можете да отбиете?"
Той каза, че жена му била напред - трябвало да я настигне. Тя била до Пловдив, там щял да ни остави. Нямаше никакво намерение да спре.
Това бяха най-дългите 15 минути в живота ми. Когато се оказахме на бензиностанцията, се почувствах сякаш не е възможно кракът ми да стъпва на асфалт. И до ден днешен понякога ме навестява една мисъл: че тогава всичко е приключило, а сега просто бълнувам.
Когато затварях вратата, шофьорът каза само едно нещо: "Не ви разбирам". Тогава го разбрах и го изпратих сякаш изпращам някого на война.
Пороен дъжд - щастлив. Ние - без ясно бъдеще, но живи. В продължение на час не ни качва никой, а и ние сякаш не сме сигурни, че искаме. Смрачава се.
Жена на възрастта на майка ми се доближава към мен и казва: "Мога да ви предложа само да спите вкъщи тази нощ". Живееше в малък град на няколко километра. Съгласихме се.
В колата беше синът ѝ - момче на моята възраст.
След малко хвана ръката ѝ, докато тя я беше отпуснала върху скоростния лост. Човек трудно може да сбърка подобен жест - тези хора не бяха майка и син.
"Първо ще ядете", обърна се тя към нас. "Да", казахме ние. Имах чувството, че се прибирам вкъщи...
А за продължението ще почакате малко, докато дойде време за част III.
