В едно далечно или не чак толкова далечно минало работата ми налагаше ежедневно да общувам с куриери, да разпореждам пренасочвания на пратки и прочее увлекателни занимания.
Именно тогава разбрах, че моята фамилия не само е правописна грешка според Microsoft Word, но и е истинско предизвикателство за куриерите. Виждала съм фамилното си име във всякакви варианти, които ми докарваха тикове - Геранова, Гаранова, Гарванова (?!).
За да избегна психологически колапс, си изработих навика да казвам: "Геренова, като стадиона".
Фразата работеше точно толкова добре, колкото и "Уингардиум Левиоса", "Лумос" и "Дай едни къси 50, на първо число ти ги връщам".
Един ден обаче ми звънна особено неориентиран куриер и след кратка и не много смислена комуникация, проведена предимно с "Ааа, ъъъ, мхм", ме попита за фамилията. "Геренова, като стадиона", заявявам отривисто аз, но усещам и с ноктите си, че куриерът не ме разбра.
Подозренията ми се потвърдиха, когато проверих и установих, че са ме записали... Теренова. Блестящата логика на куриера ме остави безмълвна. Хем фамилията ми пак беше сбъркана, хем "терен" и "стадион"... нали... има логика...
В наши дни не ми се налага чак такава интензивна комуникация с куриери и куриерски фирми, но пък все се случва човек да си поръча нещо онлайн.
Я животоспасяващо червило, я парфюм, без който съм убедена, че не мога, я нови сандали, защото ще си отиват с новата рокля, а новата рокля е купена, защото имам нов пръстен. Схващате идеята. Та отново се опира до куриери в крайна сметка...
Че общуването ми с тях ще си остане проблемно ми подсказа един младеж, който ми звънна в 7:40 сутринта да ме пита дали съм в офиса.
Въздържах се да обясня, че не съм си устроила импровизирана спалня в някой ъгъл на офиса или под бюрото, някъде там до кабелите за ток и интернет, само и само да си получа пратката, и със сънен глас обясних, че не съм на адреса.
Пратката намерих безпризорна и строена пред врата на офиса, защото то пък ако беше нещо ценно, щях ли да го поръчвам онлайн и да ми го носят в кашончета... Сигурно такава е била логиката. Благодарих на бога на куриерските услуги, че пратката е непокътната и си я прибрах на сигурно място.
В друг случай куриерът ми позвъни с палав глас ми каза, че до 3 минути ще е на адреса. Докато сляза, той обаче беше отпрашил и ми обеща, че ще остави пратката "в офиса". Викам си - чудесно, той офисът ви е на две крачки, ще мина след работа.
Оказва се, че пратката е в офис, до който таксито ще ми излезе около 20 лева, а пренасочването ще ми струва горе-долу колкото кремчето, което се намира в кашончето. Взех си го де, даже още си го използвам, все пак си е скъпа инвестиция.
Въобще, гоненицата с куриерите ми е една от любимите дисциплини след онази с отгатването на фамилията ми.
Колко подводни камъни може да има в думите "Пред входа съм", колко загадки може да крие едно "До пет минути съм отпред" - бедна ни е фантазията. Колко ли пъти сме чували "Идвам след минутка", а едно кафе и три цигари по-късно доставчикът го няма.
И колко ли пъти съм си извървявала дневните 10 000 крачки, защото куриерът е "ей там, до оня вход с изхвърления диван".
Но от друга страна, кой иначе ще донесе онова червило, което е животоспасяващо...
