По летищата на Европа цари безпрецедентен хаос. Хиляди полети се отменят, десетки хиляди багажи са загубени, почивките на стотици хиляди са напълно съсипани или драстично прекроени. Авиоиндустрията не може да поеме прекалено резкия скок в трафика след две години на полупауза.
Всички тези хора са много ядосани, гневни и безпомощни. Две години са чакали, стискали, планирали, търпели локдауни, мерки, плашили са се от войната и инфлацията и тепърва вероятно ги чака тежка и студена зима - най-малкото в енергийно отношение. А може и по-зле.
Нормално е в първия възможен момент да си вземат почивка и поне малко да си отживеят, нали? Заслужили са си го след толкова лишения.
Или пък не? Не сме ли прекалено разглезени от ненормално дълго продължилият хубав живот? И сега искаме да си го върнем на всяка цена, отказвайки да приемем, че всъщност подобно охолство е крайно неестествено?
Естествено, тук не става дума за бедните българи, които нито летят, нито пътуват, защото не могат да си го позволят. В огромната си част те не са го правили и преди и няма какво да си връщат.
Но има и доста съществена част, която може да си позволи да живее "като европейците" - 560 000 пътници са минали през летище София само през юни. Не всички от тях са българи и не всички летят за забавление, но все пак данните са показателни, още повече, че тепърва навлизаме в най-активната част от летния сезон и бройката ще скочи още.
И те, и европейците, смятат тази възможност за даденост и трудно приемат, че тя всъщност не е. И е съвсем естествено да го забравят след десетилетия спокоен и безгрижен живот, в които са отраснали няколко поколения, които просто не познават друго.
Но нека бъдем реалисти. Болестите, войните, лишенията и уседналият живот са нормалното - както за голяма част от човечеството и в момента, така и през цялата история на нашата цивилизация.
Когато се появи коронавирусът бяхме толкова уплашени, а след това и ядосани от налаганите ни ограничения, че забравихме, че заразните болести са най-естественото нещо на света.
Хората са умирали, умират и ще продължават да умират от това, въпреки че са измислили пеницилина, а от предишната пандемия - испанският грип, е минал век.
Това, че 100 години не сме умирали масово от зарази не заличава факта, че те са били водещата причина за смъртност през останалата ни многохилядна история. И, между другото, уверено вървим пак натам заради свръхупотребата на антибиотици и последващата резистентност.
Ние обаче реагирахме с отрицание и като господари на природата - от една страна с мерки, които да сведат всякаква смъртност до минимум, а от друга - да изчакаме да мине, докато се върне старият живот, в който инфекциозни болести не съществуват. Да, нормално е да искаме да не умираме от вируси, но е също толкова нормално това да се случва. И колкото и да не ни харесва, зарази винаги ще има, а ние не сме в състояние да ги елиминираме.
Войната, уви, също е естествено състояние на човечеството. В последните над 70 години Европа преживя най-дългия си период на мир и спокойствие, но отново, на фона на цялата ѝ писана история - това е изключение, което просто потвърди правилото.
На нас обаче ни харесва да мислим обратното и искаме да вярваме, че просто трябва да потърпим още малко неудобства, за да победят добрите, и всичко ще приключи щастливо с нов дълъг период на мир, охолство и отскачания за почивните дни за шопинг до Милано.
По абсолютно същия начин стоят нещата и пътуването, на което сме толкова привикнали. Ние сме в състояние да минаваме половината земно кълбо в рамките на денонощие от няколко десетилетия, а евтино и масово - от още по-малко. Телата ни обаче не са създадени за подобно нещо и всеки, който вчера е бил в София, а днес - в Токио, ще го потвърди.
Телата ни са създадени за ходене и тичане, а също така и да устояват на глад и студ, които отдавна сме забравили. А оттам произтича и нещо също много естествено за хората - лакомията, която просто е механизъм за оцеляване във времена на лишения. Както и влечението към откриване и покоряване на нови територии, т.е. пътуване.
Сега обаче - все още - сме лакоми, без да сме действително гладни. Отказваме да приемем, че ваканция на Лазурния бряг не е нещо нормално, а лукс и глезотия.
Не че в лукса и глезотията има нещо лошо, особено ако можеш да си ги позволиш - напротив. Но няма и нищо лошо и в малко смирение, когато се окаже, че са ни отказани. Защото въпреки субективното усещане повечето от нас не са били лишени от нищо съществено в последните 2 години.
Спомнете си това, ако не успеете да минете между капките и станете жертва на авиохаоса, мерките или по-скъпия шоколад.
