Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Концентрационни лагери за образование

Сегрегирани и отдалечени от всички останали, тези деца не се сравняват с нищо по-добро и не искат нищо по-различно от това, което виждат пред себе си, а то е далеч от прекрасно. Снимка: Getty Images
Сегрегирани и отдалечени от всички останали, тези деца не се сравняват с нищо по-добро и не искат нищо по-различно от това, което виждат пред себе си, а то е далеч от прекрасно.

Познавате ли дете на 12 години, което смята, че в университет постъпват само и единствено бъдещите учители?

Аз се запознах с нея, когато преди повече от две години минавах през подлеза на СУ. Тогава беше в 6. клас, от ромски произход. Група здрави момчета подвикнаха нещо след нея и аз реших да я попитам как се чувства.

"Ако слушам всеки, трябва да плача по цял ден", ми каза.

Реших да я заведа някъде и да хапнем. За пръв път прекарвах време с човека, който ми е поискал пари. Казах ѝ, че сега приключвам лекции и че уча в университета. "А, значи ще ставаш учителка!". "Защо точно учителка?". "Защото само учителите ходят там".

Тя не знаеше, че за някои професии, например адвокат, лекар или космонавт, пак трябва да учиш. Сподели, че в класните стаи в квартал "Христо Ботев" досега никой не им е говорил за това.

"Добре, а каква искаш да станеш, когато пораснеш?", питах я. Не беше мислила много по този въпрос.

Тези дни ВМРО отново повдигна темата за ромите и училищното образование. Начинът беше по тяхному злъчен - този път българите трябвало да се опомним, че от МОН дали на семействата в махалата лаптопи, а те ги отказали, защото интернетът не бил изцяло безплатен. Някои пък ги заложили.

Възможно е това да се е случвало, но каква е ползата от обвинения, освен да се всява още омраза? Да кажеш "на ти, оправяй се", а после "видя ли какво направиха?", не постига нищо. 

Детето, което аз познавам, също получи таблет и тук-там идваше вкъщи, за да използва интернет. Също така го използваше, за да играе и да види какви снимки са качили съучениците му във Facebook. Дете като всички, но не съвсем.

Тя слуша много за нуждата от образование, но по различен начин от останалите си връстници. Почти всеки, включително и аз, повтаряме непрекъснато, че това е единственият начин нещата да се оправят. После обаче се питам: толкова ли е просто наистина?

Всъщност въпросът в крайна сметка е в това какво е образованието, които тези деца получават.

Примерът, който тя има у дома, е, че без диплома е много трудно. Майка ѝ, която има завършен 4. клас, от месеци безуспешно се опитва да намери работа. В сайтовете например искат задължително CV дори за хигиенист, с което човек без компютър и с ниска грамотност трудно ще се справи.

В много от обявите има дори задължително изискване за средно образование, което най-вероятно има за цел да отсее част от тези хора.

Ето защо в съзнанието на детето се е загнездила идеята, че трябва да завърши 12. клас. Това е една добра, полезна идея, но сама по себе си не значи нищо.

От това, което виждам и разбирам, на децата в нейното училище не се говори за възможности, а се преподават уроците, необходими просто да се премине в следващ клас. Сами се досещате колко от тях се усвояват.

Това превръща образованието в норматив - скачаш 2 метра на дължина, обличаш рокля и те пускат.

Ето защо да се действа на принципа "поточна линия" не оправя нещата изведнъж, каквато политика предлага ВМРО в своята "Концепция за промени в политиката за интеграция на ромския етнос в Република България и мерките за реализацията им", лансирана всеки път, когато се повдига този въпрос.

В нея те посочват, че всички трябва задължително да минат през училище - дори отдавна завършилите го - и така сякаш нещата ще се наредят. Нещо като концентрационни лагери за образование, от които след това хората излизат нови, по-малко цигани.

Уви обаче, принудата не възпитава любознателност, нито интегрира.

Всъщност е безпредметно да се гледа на всичко това извън контекста, в който тези хора живеят - в махалата без улици, свързана с останалата част от града само с един-единствен обществен транспорт, в къщи, на косъм от срутването (инцидентно или законно).

Разбира се, че проблемите там са много и създават съответстващото им поведение, едва ли някой може да го отрече и да бъде искрен. Много е различно обаче, когато поговориш за тези проблеми със самите хора.

Така например всички ми казват, че на всяка предизборна кампания в квартала се обещава да се направят поне няколко улици, но това никога не се е случвало, макар че въпросните кандидати се избират. Няма обаче кой да повдигне този въпрос, защото това не засяга никого извън малцинството.

Ето как не трябва да се гледа на образованието им - като на глуха улица, която не е твоята.

Сегрегирани и отдалечени от всички останали, тези деца не се сравняват с нищо по-добро и не искат нищо по-различно от това, което виждат пред себе си, а то е далеч от прекрасно.

Междувременно момичето от историята онзи ден влезе в 8. клас, паралелката ѝ е за шивачки. Всички ѝ казваме, че това си е занаят, затова е добре да го научи. За нея обаче това не е толкова просто, защото гладът може да я накара да го усвои на шевна машина, а не в училище.

И все пак е започнала да мечтае - и това е нещо.

Най-четените