Тези дни във FYP на TikTok ми попадна откъс от интервю на фолкпевицата Рени - нещо, с което при други обстоятелства не бих ви занимавала. Но тя каза едно изречение, което според мен е фундаментален камък на родителството у нас. Съзнателно или не.
В интервюто Рени признава, че от години не поддържа връзка с по-големия си син. А когато говори за прекъснатите им отношения, казва: "Надявам се да му дойде акълът, защото мама е само една."
На пръв поглед това е обикновена реплика. Но всъщност в нея е събрано едно от най-дълбоко вкоренените убеждения в българското семейство - че каквото и да се случи между родител и дете, родителят е прав, а детето е страната, на която рано или късно трябва да ѝ дойде акъла.
Не искам да се набърквам в отношенията между Рени и сина ѝ, търсейки причините за отчуждението им. Не ги познавам и не искам да превръщам темата в махленска драма.
Интересува ме друго - как една уж безобидна фраза всъщност описва невидимия товар, с който израстват мнозина.
Вярвам, че е пълно с хора, които минават през живота си с убеждението, че са длъжни на родителите си.
Покрай работата ми, а и в лични разговори, съм чувала десетки подобни истории.
Родители, които очакват децата им да възстановят с лихва всички безсънни нощи, тревоги и грижи, сякаш никога не са били естествена част от избора да станеш майка или баща, а заем, който един ден трябва да бъде върнат.
Познавам родители, които повтарят: "Аз те изучих", сякаш дипломата на детето им принадлежи. Други смятат, че щом са дали жилище, автоматично получават право да определят живота на наследника си. Трети приемат отказа за неделния обяд като лична обида, а всяко несъгласие - като предателство.
Всички тези ситуации изглеждат различни. Но всъщност разказват една и съща история - че любовта не е свободно чувство, а инвестиция, която родителят очаква да излезе на печалба.
И точно тук според мен се крие големият проблем. Не в това, че някои родители се опитват да контролират децата си - такива случаи има навсякъде по света. Проблемът е, че у нас обществото често им дава моралното право да го правят.
В България родителството нерядко се възприема не като отговорност, а като нравствена привилегия. Не като избор, който носи задължения, а като титла, която автоматично поставя човека над всяка критика.
Достатъчно е да кажеш: "Аз съм ти майка" или "Аз съм ти баща", и разговорът приключва.
Така родителството постепенно престава да бъде връзка и започва да функционира като власт. Вместо взаимно уважение се изгражда йерархия, в която единият винаги има последната дума, а другият е длъжен да бъде благодарен. И когато тази благодарност липсва, тя лесно бива наречена неблагодарност.
Разбира се, има родители, които са дали всичко от себе си. И има възрастни деца, които без причина обръщат гръб на семействата си. Никой не твърди, че всяко отчуждение е по вина на родителя.
Но съществува една опасна обществена презумпция - че родителят няма как да греши именно защото е родител. Че детето трябва да прости, да направи компромис и да се върне, независимо какво е преживяло. А родителят дори няма нужда да се замисля с какво е допринесъл за разрива.
Истината обаче е друга. Родителите също са хора. Понякога са несправедливи. Понякога са егоисти. Понякога нараняват. И както във всяка друга човешка връзка, така и тук уважението не може да бъде еднопосочно.
Най-точното огледало за собствените ти действия всъщност са децата ти.
Родителските пропуски често оставят отпечатък върху живота им - в страховете, комплексите и несигурността, които носят като възрастни.
Въпреки че днес цялото човешко знание е събрано в телефоните ни, през поколенията продължаваме да предаваме един и същ модел. В него родителят стои на недосегаем пиедестал, а детето е негово продължение, негов проект или резервен пенсионен план.
Последиците рядко се изчерпват със семейните отношения. Виждаме ги навсякъде около себе си - в хора, които се чувстват в капан на съдба, която не са избирали сами.
Те трудно разпознават собствените си желания, защото от малки са били научени, че има само една правилна посока - тази, която е наложена вкъщи.
Този модел не само осакатява хората като личности. Той ни лишава и от емпатия.
Затова не умеем да влезем в положението на другия. Когато от малък си научен, че има само една истина и един начин да си живееш живота, е трудно да проумеш, че и другият може да има право.
Забелязали ли сте например как, когато избухне конфликт, рядко виждаме двама души, които искат да се разберат? По-често ставаме свидетели на двама души, които се опитват да наложат своето.
Именно затова фразата "мама е само една" не е толкова безобидна, колкото звучи. Защото рядко се използва като израз на чистата любов. По-често се идва като послание, че ти трябва да отстъпиш.
Да, мама е само една. Но и животът, с който детето разполага, е само един.
И ако един ден то вече не иска да бъде до теб, най-лесно е да кажеш: "На него му трябва още малко акъл."
Много по-трудно е да си зададеш въпроса: "А дали този път възрастният в стаята наистина бях аз?"
