Вярвам, че една от задължителните съставки в рецептата за хубав живот е умереността. От консумацията на храна и напитки, през потреблението на всичко материално и нематериално до външния вид.
Точно умереността, отказът от показност и преодоляването на порива за демонстрация не са сред характерните черти на нашите географски ширини, а насила налаганата от социализма уравниловка допълнително провокира бунта срещу потискането на индивидуалното.
Но оттогава минаха десетилетия, и може би е време да разберем, че външната показност не говори за някаква особено интересна индивидуалност. А просто за лош вкус и на моменти еснафлък.
Става дума за скъпи дрехи, носени не на място - например да ходиш в офиса с рокля за 600 лв., при положение, че ще срещнеш само колеги и хората в метрото.
За ежедневни маратонки за 500 лв., при положение, че тези от 150 лв. вършат същата работа.
За аксесоари за хиляди левове, каквито средата не предполага. Нито пък потребността - часовник за 2000 лв. със 100 функции, от които ползваш само меренето на крачките.
За BMW втора ръка, за чиито гуми се налага потребителски кредит, защото всъщност доходите ти са като за "Шкода".
За желание да демонстрираш благосъстояние, което не притежаваш. За опит да блеснеш по външен признак, а не с нещо друго. За принципа да се купуват скъпи неща само защото са скъпи. За изхвърлянето за всичко и при всеки случай - независимо дали имаш парите за това или не.
За бебета с дизайнерски бодита и първокласници с iPhone, и за цялостното удовлетворение да купуваме неоправдано скъпи вещи, които не подобряват живота ни, не оправдават цената си и често не са ни и по джоба. Но го правим, за да покажем на другите, че не сме кой да е и че разбираме от хубаво.
Това е особено дразнещо при зариването на децата със скъпи вещи. В крайна сметка всеки си има приоритети и си харчи парите както си иска, но възпроизвеждането на модела и предаването му към децата не е особено продуктивно. А състезанието кой има по-скъпи парцали в ранна възраст не води до добри резултати в зряла.
Само един класически пример - униформите в училище.
Освен че целят да показват принадлежност към съответното школо, те са и похват за уравниловка и обучение в умереност от ранна възраст. Спират порива на родителите за показност и участие в надпреварата кое дете ще носи по-скъпи и по-маркови дрехи.
В горните класове тази надпревара се предава и на децата, и започват неизбежните и за някои болезнени сравнения кой е с по-скъпи маратонки, телефон и часовник, кой с каква кола идва на училище и на каква луксозна ваканция е бил.
Това - малко или много - измества фокуса от основната цел на училището.
Тя е обучение и съревнование в съвсем друга плоскост.
А също и социализация и изграждане на умения за живот в общност, с йерархия и норми. Ако измерването на успеха сред съучениците е доминирано от оценки на база външен вид и най-вече придобивки, купени от мама и тате - то и след училище тези млади хора ще продължат да го търсят по същия начин.
Ако родителите им са теглили кредити, за да им осигурят бляскав бал с всички салтанати, е по-вероятно и младите хора да решат, че това е правилният път в живота - да харчиш повече, отколкото имаш, за да се представяш за нещо, което не си.
И под "имаш" нямам предвид в края на месеца да излезеш на нула, а не на минус.
А да си изградиш ясна представа за чергата си и да се разпростираш в рамките ѝ и спрямо средата, която тя предполага.
Да следваш здравия разум на златната среда, който казва, че 500 лв. за ежедневни маратонки е разхищение и излишна суета, особено в страна с 2500 лв. средна заплата. Независимо какъв е доходът ти.
Всичко това, естествено, важи и за залитането в крайността на маниакалната спестовност, както и за всяка друга крайност. Златната среда може да не е много бляскава, но пък е удобна като добре скроена дреха.
