Всяка двойка си има наглед обикновени дейности, които могат да я доведат до крясъци, замерване с тежка посуда, участие в "Съдебен спор" и, евентуално, ако са по-лабилни, раздяла.
За някои това е ходенето до мебелен магазин и женските истерии тип "Искам го този бонбоненорозов диван, виж колко е сладъъъък! Искам тези копринени перденца пъъъък!".
За други посещението на тъщата или свекървата се явяват своеобразен вододел във връзката, след който я има оцелели, я няма.
За мен и моят приятел това е тръгването на път и по-точно - стягането на багаж преди това.
През 2019 г. като прясна двойка за първи път решихме да напуснем пределите на София и да си пием бирата на някое по-зелено и тихо място в следващите няколко дена. Тогава съвсем наивно аз си стегнах моя багаж и оставих него да се оправя сам.
Викам си, какво толкова има - да метне пет чифта гащи и три ризи в куфара, все ще е цъкал Тетрис като малък.... Наивница!
Когато стигнахме дестинацията, се оказа, че гащите са налице, но той е буквално с една риза на гърба си и една тениска за спане в багажа. Бил забравил да си вземе повече, а аз усетих, че оттук нататък потеглянето от общото гнездо няма да е особено лесно и миролюбиво като останалата част от бита ни.
При второто ни пътуване деликатно напомних на приятеля ми да си вземе достатъчно дрехи и отново го оставих сам на себе си. В някакъв момент женската ми интуиция обаче ме подтикна да проверя как вървят нещата в другата стая, след което настръхнах - човекът сгъваше ризи със скоростта на смъртно ранена костенурка.
В крайна сметка закъсняхме безнадеждно, като преди това се изпокарахме като в колиба от най-закъсалата бразилска фавела.
Започнах да подозирам, че въпреки че живея с пълнолетен индивид с магистърска степен и престижна професия, ще се наложи да му помагам в начинанието "стягане на багаж".
Предчувствието ми се затвърди още при следващото потегляне, когато към сценария с бавното сгъване на дрехи се прибави и трескаво издирване на джунджурии. От всеки ъгъл на апартамента бяха надлежно измъкнати зарядни, смартчасовници, таблети, електронни четци, три вида швейцарски ножчета, два вида клещи и едно точило за ножове.
Всичко това беше старателно натикано в една раница, след което явно вече можеше спокойно да потеглим на път, защото бяхме обезпечени с киндъл и швейцарски ножчета.
Естествено, отново ни чакаха за обяд, а ние пристигнахме по времето, в което по-младите отиват на дискотека, но за наше щастие околните взеха да ни свикват.
Осъзнах, че е най-разумно за нервите и връзката ми аз да оправям багажа на приятеля си след четвъртата инфарктна ситуация, при която той сгъваше чорапи на топки в захлас, макар че отново закъснявахме жестоко.
С хъса и грацията на Тасманийския дявол насгъвах на топки несгънатите чорапи и гащи, повторих упражнението с тениските и ризите и с неприсъща за мен агресия затворих циповете на куфара. Пак не стигнахме навреме, но този път ми беше спокойно, че няма да се налага да се перат ризи наръка заради нечий нелечим заплес.
Сега вече съм се примирила и преди да тръгнем нанякъде, пия мента-глог-валериан с едно голямо и сгъвам дрехи като майка на дете, от ония, по-специалните - много умни, ама супер небрежни.
Поне знам, че роди ли ми се такова дете, ще съм подготвена. И ще знам кой е баща му...
