През пролетта хората без алергии към полени, цветя, липи, ядки, прах и зелени еуглени сигурно се будят като по филмите - с широка усмивка, под която личат бели, но не твърде бели зъби, с бодро протягане, при което не скърца ни една ставичка, и с готовност да посрещнат новия ден.
Аз, като човек с налична пролетна алергия, се събуждам с лице, подуто като на тежко пребит виетнамец.
Усмивка няма, няма и как да има, устните ми спокойно се съревновават с тези на участничките в "Ергенът", но без хирургическа намеса. Срещу част от тях дори печеля.
От бодрото протягане започвам да кихам неконтролируемо и да си търся хапчетата.
Не, не тези, които ще пия, когато ми писне да ставам в този вид и изперкулясам окончателно, а онези, с които да закърпя положението до състояние, в което мога да стигна до офиса, без да докарам до инфаркт някой по-чувствителен.
Очите ми са зачервени и сериозно се притеснявам да не обвинят приятеля ми, че е упражнил спонтанно домашно насилие над мен, защото съм пресолила шопската. Решавам, че ще излъжа, че любимата ми двойка е отпаднала от "Един за друг", след като не е успяла да добута маслина от точка А до точка Б с носовете си.
Не съм издържала на тоя съспенс и съм плакала цяла нощ, разбрахте ли?!
Усещането в носа и гърлото ми пък е все едно някой е заграбил две шепи прах и щедро ги е натъркал в лицето ми.
Киха ми се и ми се кашля, дори и ако не дишам въобще. Сигурно няма да кихам единствено под вода, но ми е трудно да провеждам този експеримент за повече от 3 минути. В противен случай пролетната алергия сигурно ще спре. Завинаги.
След едно кафе, литри ледена вода и количество капки за очи, с които позлатявам Биг Фарма, вече не приличам на пребития виетнамец. Пак не приличам на себе си, но преглъщам с второ кафе разочарованието.
Ако пък навън реша да се насладя пряко на пролетното слънце или на подухващия ветрец, следва залп от сополи и нечленоразделни звуци.
Хората без алергия най-вероятно поемат въздуха дълбоко и се наслаждават на аромата на първите цъфтежи. За мен това е опасна руска рулетка.
Дали ще се разкихам, разкашлям, разплача или и трите едновременно? Върху кого ще успея да кихна - някоя изплашена майка с дете, нахален тийнейджър или пенсионер, тръгнал за хляб и кисело мляко?
И дали пътьом няма да ме вкарат насила в първата близка лаборатория за PCR тест, защото той тоя вирус не си е отишъл съвсем...
Именно по тази причина в метрото нахлузвам до челото плътна маска с изобразена кравешка муцуна, да не стресна някой хипохондрик. Стискам смартфона в джоба, защото там са сертификатите за ваксинация и бустерна доза, ако реша да доказвам, че съм безобидна, просто съм алергична.
Фактът, че е сряда и отнякъде даже и изпод маската долита бодряшка миризма на къпано в неделя и нито ден по-нататък, не помага.
Киха ми се неустоимо. Киха ми се така, както на върколаците им се ядат млади красавици... Апчих!
Няколко кръвнишки погледа се впиват в мен. Хората наместват маските си над носовете. Двама-трима се кръстят. Аз бърша сълзи, потискам последваща кихавица и потискам порив за кашляне, защото ако се изкашлям, със сигурност ще ме линчуват ей тука, насред "Сердика".
В офиса пък колегите съчувствено питат пак ли са полените. Да, пак, отново за поредна година.
И утре ще е така. Ще спре, когато вие се размрънкате, че е 38 градуса на сянка...
