Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пролет идва, а ние сме си все така сърдити

Ако наистина искаш да се ядосваш за нещо, винаги ще се намери причина Снимка: БГНЕС
Ако наистина искаш да се ядосваш за нещо, винаги ще се намери причина

Бяло конче за чистота и щастие, червено - за кръв и живот. Пластмасово украшение на мартеничката, за да я запази неразградима във вечността. Щипка възмущение, че празникът не е съвсем християнски. Тараби на средата на тротоара. Оплетена мартеница в косата, вързани пластмаси в гората, изхвърлена гривничка в тревата.

Слънцето грее, птичките пеят и се застояват тъкмо над твоето рамо. Новото ти сако е за пране, кокичетата подават главички, ти стъпи в тяхната тор, облачетата са пухкави и бели. Маратонките ти вече не са.

Пролетта на нашите животи е надарена с емоционалната лабилност на неспокойната Баба Марта. И най-радостните моменти не са имунизирани срещу лошо настроение, особено ако твърдо сме решили да им го привнесем.

Март е месец дълъг, вълнуващ, пълен с причини за мрънкане и сърдене и само липсата на въображение би могла да ни принуди блажено да се проснем на някоя пейка и да се наслаждаваме на живота.

От първия ден можем да започнем цупенето - ние просто не го харесваме този празник. Езически ни е. Капиталистически ни е.

Много е тъпо всички да си подаряваме някакви конци, дето после ще ги изхвърлим. А и ясно, че само и единствено от куртоазия го правим. Ние просто не искаме да я празнуваме тази традиционна ненужност, не че ни свиди да купуваме мартеници на всички.

На втори можем да си починем, за да избухнем на трети с двойно по-голямо недоволство. Какви са тези еднодневни патриоти, а? Ще ми развяват знамена, ще ми споделят постове и ще ми се правят на големите родолюбци. А къде бяха вчера, а, а?

Няма и седмица време да си отдъхне човек - идва поредният противоречив и ненужен празник - 8-ми март. Той е социалистически. Не, феминистки е, а феминистките ги мразим.

Всъщност е редно да го празнуват само майките. Не, може и всички да го празнуват, но тихичко, без цветя и бонбони. И да не им се приповдига много настроението. Да врътнат по една баница и да не знаят много.

На 9-ти март маратонът на празничното недоволство ще е приключил. С изключение на някои църковни чествания, които предизвикват смут в твърде тесен кръг от хора, причинителите на стрес и сръдни у нас, обикновените човеци, ще трябва да бъдат търсени отвъд благодатния, но вече пресъхнал празничен извор.

Не се притеснявайте, задачата не е толкова трудна. Проблеми дебнат от всякъде, трябва само да настроим радарите си на тяхната честота.

През март вече започват да се разтварят прозорци, да се проветряват стаи, да се предизвикват едни течения, от които бъбреците се вледеняват и окапват като прекършени сталактити. Времето устройва изненади, изсипва цялата си злоба върху белите ни обувки и кара всяко облекло да изглежда неадекватно.

Кучетата тичат по улиците и ни ближат ръцете, а от това ще хванем гъбички, въшки или поне едни обикновени лиги. Децата се радват неясно на какво, но винаги по едно и също време - когато се опитваме да си почиваме.

Искаме да се ваксинираме, та поне една чума по-малко да е надвиснала над тревожно сбръчканите ни чела. Да, ама зелените коридори тъкмо са станали червени.

Или пък не искаме да се ваксинираме, но сме убедени, че насила ще бъде замъкнати към някоя болница тъкмо в малкия прозорец от време, в който тя разполага с няколко свободни флакона. И после цял живот ще трябва да сменяме радиостанции с двукратно помръдване на лявата ушна мида.

Пускаме телевизора, но той нещастно присвятква и изнемощяло изгасва - вярно, че вчера беше замерен от едно сърдито дистанционно.

Защото освен всичко друго, на върха на купчината от празници, атмосферни сътресения и ваксинационни неуредици са застанали предстоящите избори и всичките не изцяло обични лица, които ще участват в тях. Съвсем естествено телевизорът падна жертва на струпалите се обстоятелства.

Понечваме да отидем на бар, та да я удавим тази мъка в съмнителен алкохол, но само докато се гласим да излезем, три пъти се променят правилата за работа на заведенията. И най-накрая се оказва, че те всъщност от миналия ден са затворени.

Влачим се към края на месец март, абсолютно смазани и изтощени. Слънцето ни блещи в очите, пикае ни се от току-що изпитата бира, покрай нас минават усмихнати хора и как ни дразни това, само как ни дразни. Цял месец сме черпили от извора на своя негативизъм и той, да не повярваш, започва да пресъхва.

И само за момент се отпускаме, само за момент се отдаваме на аромата на зараждащия се живот, на красотата и свежестта, на настъпващата топлина, на вдигащата се нощ и побеждаващия ден, само за секунда го правим.

И се оказва, че е вярно - светът наистина е голям и спасение дебне отвсякъде. Просваме се на една пролетна пейка и се предаваме.

Поглеждаме нагоре. На дървото - бялото и червеното, животът и щастието. Спокойно се люлеят напред-назад, не изглеждат хич разтревожени в монотонното си съществуване.

След цял месец неспирно усилие, едно ни става ясно - тези два конеца, завързани на разцъфващо клонче, окъпано в светлина, без усилие обезсмислят целия ни труд да се разсърдим на света. Най-добре да го оставим за зимата.



Най-четените