Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Скъпи първокласници, и така сте си екстра

Мая Вуковска-Вучето се обръща към онези деца, които на 15 септември ще прекрачат за пръв път училищния праг и ще поемат по нов път в живота. Снимка: iStock
Мая Вуковска-Вучето се обръща към онези деца, които на 15 септември ще прекрачат за пръв път училищния праг и ще поемат по нов път в живота.

Скъпи първокласници,

Много съм развълнувана, че имам шанса да се обърна към вас в този толкова важен във вашия живот ден, и дори бих ви разцелувала всички поред, ако не ме беше страх, че ще ме обвинят в непристойно поведение спрямо малолетни лица. В днешно време е изтощително да си възрастен, защото трябва постоянно да внимаваш какво говориш и кого целуваш. Но това е нещо, за което още не ви е време да се притеснявате.

Затова само ще ви помахам с ръка.

Сигурно се чудите коя съм и защо произнасям реч за предстоящото начало на учебната година при положение, че не съм някоя известна и във фоайето на вашето училище портретът ми не виси наред с тези на Кирил и Методий, нито пък на бивши изтъкнати възпитаници като Григор Димитров или Иван и Андрей.

Аз съм никоя. Просто една леличка, една от всички други възрастни, които някога са били на ваше място, пристъпвайки прага на училището за първи път с топка от вълнение, притеснение и страх в стомаха, която всеки момент ще избута пържената филия от закуската навън.

Всъщност моите собствени, сто пъти пренаписвани под индигото на времето спомени от онзи първи училищен ден не са от най-вдъхновяващите за разказване. На 15 септември аз бях единственото момиченце с чорлава глава и без огромни колкото кофа с пуканки бели панделки - задължителен момичешки атрибут през 80-те, в което което можете да се уверите, ако разгледате недигиталните албуми на бабите си. Та тогава майка ми беше заминала на турне в Америка, а баща ми-физкултурникът каза, че с дебелите си, кьопави пръсти не може да ми върже косата на две опашки. Но ме увери: "Тате, и така си си екстра, хич да не ти пука! Даже ще си по-интересна от другите."

Това ми беше първият урок по неприемане на чуждото мнение за меродавно. Урок по социален непукизъм. Който се оказа най-безценният от всички, които щях да науча по-нататък - къде по лесния, къде по трудния начин.

Така че, скъпи деца, това е и моят първи съвет към вас: Когато другите се опитат да ви обидят или унижат, защото имате тъп таблет или носите очила, или дрехите ви са смешни, или вашите не идват да ви взимат с хубава кола, а пеша или с автобуса, припомнете си мен, която стоя сега пред вас и ви говоря.

И ви казвам, че и така сте си екстра. Никой не е повече от вас, за да ви налага неговите правила за красота, облекло, родители и късогледство.

Да си копи-пейст на другарчето е печеливша житейска концепция, само ако си севернокореец. И преди да си помислите, че това е някакво заболяване, срещу което вашите не са ви ваксинирали все още, нека ви успокоя, че не е така.

Вашата директорка, милата госпожа с големия букет, към който очевидно е много алергична, защото не спира да киха от 40 минути, беше тази, която ме помоли да ви дам някои съвети за живота оттук нататък. Казах ѝ, добре, няма проблем, макар, че не съм много сигурна какви точно житейски съвети ще са подходящи за седемгодишни, които още не са оставали неприемливо голям въглероден отпечатък, нито пък са оставали без пукнат лев до края на седмицата, не са им разбивали сърцето, не са плакали от безпомощност и не са освирквали никого на никой площад, защото е предал доверието им и ги е лишил от нормално битие.

Ако бях будистки монах - а това е някой много умен, слаб, с бръсната глава и заметнат с оранжев чаршаф човек - сигурно щях да си измия ръцете като ви изрецитирам тия три мъдри неща:

Миналото не може да се промени.

Щастието е в теб самия.

Ще се провалиш, само ако се откажеш да опитваш.

Тези цитати си ги извадих от едно ТikTok видео в случай, че нищо по-свястно не ми хрумне. Но после си помислих, че, макар да звучат безопасно универсални, това всъщност не са най-добрите съвети.

Първо, тъпо е да ви казвам, че миналото не може да се промени - така или иначе ще го разберете, когато един ден повърнете, след като сте изпили половин бутилка водка. Относно щастието... Не знам, ако ме питат какво е, бих отговорила, че е песен на Фарел Уилямс. А цитатът за провала и опита съвсем пък не важи, защото моето лично, небудистко мнение е, че най-хубаво е, когато разбереш, че е дошъл моментът да се откажеш да опитваш. Просто защото няма нищо трагично и недостойно в това да се проваляш от време на време.

Засега сте имали само седем рождени дни и сигурно ви се струват много. Или поне достатъчно, за да се наричате големи. Но истината е, че не знаете колко още рождени дни ще имате за празнуване. Никой не знае. Нито аз, нито дори любимите ви ютубъри, нито дори президентът, който винаги изглежда всезнаещ в официалния си костюм с вратовръзка.

Така че не мога да ви обещая, че ще имате още сто рождени дни.

Не мога да ви обещая, че ви чака светло бъдеще - не и при постоянно нарастващите цени на тока. Но дано поне вода да има, за да можете да се изкъпете преди абитуриентския си бал!

Не мога и да ви обещая, че като пораснете, ще сте слаби и красиви, нито пък успешни. А най-малко мога ви обещая, че ще сте щастливи.

Един много симпатичен и доста щастлив човек (вероятно защото приживе винаги е имал правилните цигари за пушене), Боб Марли, е казал: "Всяко начало по принцип е страшно, а всеки край - тъжен, обаче за това, което е между тях, си заслужава да живеем."

Така че просто празнувайте всичко, което ще запълни времето между началото, поставено на този училищен двор, и тъжния край - когато и където да е той. Празнувайте живота. А той е кратък. И крехък - като ръка, която си чупиш като паднеш от катерушките. Сигурно се чудите как става това, да се празнува живота, след като не е човек и си няма рожден ден. Но ето тук мога да ви помогна, защото ще ви издам една тайна.

Животът се празнува много лесно - като казвате всеки ден на мама и татко, на братчето и сестричето, на баба и дядо, на другите деца, с които си играете, че са ви важни и че ги обичате.

Че са си екстра точно такива, каквито са.

   

Най-четените