Последователното водене на българска политика неминуемо ще доведе до международни критики към България. При толкова много световни икономически и идеологически центрове и интереси по сигурността, днес България просто няма как да се хареса на всички. Но точно това се опитват да постигнат българските политици.
Тяхната интернационална кротост не е стремеж към баланс и хармония, а просто изразява липсата на българска позиция. Политиката ни е послушна и това е причината в някои очи да изглеждаме като отличници, или поне прогресиращи ученици. Дори в лагера на национализма у нас няма фантазия - липсва импулс. Бледо повторение на чужди модели.
Желанието да се харесаш на всяка цена е човешко, но то е свойствено по-скоро за индивиди в размножителен период, а не за суверенни държави. Пренебрегването на българските интереси в името на идеологии или Велики сили, което политиците демонстрират през последните седем десетилетия, не просто вреди на богатството - то засяга перспективите за оцеляването на българската нация.
Международната интеграция и сътрудничество не предполагат чуждопоклонство. За да бъде България участник в международната политика - и да се търсят българските продукти в чужбина - политиците в България най-сетне трябва да разберат какво е българското качество.
Българските политици продават България на света
Преди време тук изказах тезата, че цените на имотите пряко зависят от ангажимента на политиците по благоустройството на нацията. Благоустройство е нещо различно от икономически растеж - тази дума е свързана с уважение към насъщните нужди на хората и с продължителни усилия да се осигурят условия за по-здрав, богат, красив, смислен живот.
Няма как имотите да са много скъпи в една столица, в която управлението на боклука е примитивно, полицаите гледат нагло, а паметниците не са надраснали модернизма от XIX век. По същия начин не може българският износ да се реализира на добри цени, ако българската политика изглежда глупаво в международен план.
Впрочем сред политически неангажираните българи напоследък се затвърждава мнението, че за българска политика, в същинския смисъл на думата, вече не можем да говорим. Политика означава да имаш идея какво да бъде в бъдеще - а у нас под политика се разбира пресмятане на вероятности при избори. Като зли плевели, манипулации на избирателите с фалшиви обещания, подсилени от безочливо коалиране, задушават идеите за България.
Надянал маската на мачо, лидерът на настоящата власт в България понякога умело се дистанцира от противното за масите чуждопоклонство; така той печели още повече гласове. Но според мен Бойко Борисов не винаги демонстрира пред приятелите ни в чужбина най-доброто от българския характер и интелект. Въпросът доколко тези приятели биха толерирали или дори допуснали у нас нещо по-сериозно е сложен и го оставям на страна.
Ясно е обаче, че българските политици биха могли да са най-добрия маркетинг на нашето стопанство и не виждам кой би им попречил да са по-убедителни. Те следва да заемат българска позиция: умерена - съответстваща на малката ни човешка и ресурсна сила, интелигентна - да казват много с малко думи, човешка - България е страна на високи сини планини и на златни равнини, родила много достойни, ако не и признати у нас хора.
Кой плаща за българската уникалност
Впрочем България през последните десетина години взе няколко решения, в които не се съобрази със световната и европейската практика. За съжаление самобитната българска позиция всеки път ощетява широките слоеве от населението. Говоря на първо място за плоския подоходен данък. Почти никой в света няма такъв.
По думите на нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, преразпределението на ресурси в обществото е нещо необходимо. Най-богатите обикновено спестяват излишъците си и затова не насърчават икономическото развитие. По-бедните биха изхарчили всеки допълнителен лев - и тяхното търсене стимулира икономиката. Част от излишъците на богатите следва да се прехвърли в публичната сфера чрез прогресивна данъчна скала, за да може да се инвестира. Това е благотворно за богатството на нацията, а не социализъм.
Друг български прецедент беше затварянето на по-старите реактори в АЕЦ Козлодуй. Не твърдя, че това беше неуместно, даже напротив. Но фактът, че това се случи по настояване на Европейския съюз и България даде съгласието си не от съображения за сигурност, а за да „бъде приета", за мен е подчертано неприятен.
Изобщо, в преговорите за присъединяване към Европейския съюз България не можа да защити своите интереси - не за друго, а защото тези интереси първо не бяха дефинирани от родните политици, които предпочетоха да продължат да се надлъгват и коалират по избори. Не бяха договорени средства от европейските фондове за образование и наука - в страна, в която стихът „Напред, народността не пада там гдето знанието живей!" се наизустява още в началното училище.
Впрочем самият факт, че европейските фондове са обсебили толкова внимание в политическия и медиен дебат у нас е показателен сам по себе си. Тези проекти са безспорно важни за България, включително в организационен план. Но знаете ли все пак за какви суми става дума? По последни данни на правителството, към 30.09.2011 г. реално изплатените пари от Европейския съюз са едва 1.07 млрд. евро, или под 2 млрд. лева.
Наистина, по оперативните програми вече са договорени 3.7 млрд. евро - но дори да бяха всички от предвидените общо 6.67 милиарда евро европейско финансиране за периода 2007 - 2013 г., това е само част от приходите, които правителството събира от българските граждани, и то подчертавам в рамките на една година. Да не говорим, че България плаща на Брюксел членски внос, за миналата година 670 млн. лв.
Само за първите 8 месеца на 2011 г. правителството в България е събрало от данъци 13.3 милиарда лева, тоест колкото всички обещани от Европа пари за седем години. Но въпреки всичко това, в речите си по медиите политиците в България обръщат много по-голямо внимание на фетиша „европейски фондове", отколкото на реалните, на една ръка разстояние проблеми на българските фирми и домакинства като данъкоплатци.
И ний сме дали нещо на света
Има разбира се и други неща, в които сме уникални, но няма да ги изреждам. Едно от най-поразителните неща за България е - както наскоро наш колега точно констатира - че най-бедната страна в Европейския съюз е и единствената, в която неолиберализмът се е наложил като идеология. Заслужава си да помислим върху това. Моето обяснение е, че у нас това се случи сравнително лесно с посятата заблуда, че капитализмът е монолитна идейна система.
В тази връзка, наскоро премиерът Борисов изпъкна, като посъветва страните в Европейския съюз, които имат високи дългове и бюджетни дефицити, да си решат фискалните проблеми, като понижат пенсии и заплати до български равнища. Безспорно този коментар в България е допаднал не само на марионетките икономисти, а и на част от населението, която намира за несправедливо другите в чужбина да печелят повече от нас. Ази сакам на Вуте да му е зле.
Коментари, че в Европа е дошло време за понижаване на заплати и пенсии се появиха доста отдавна, особено в британската преса. Но от българска гледна точка изказването на Борисов е действително новина; макар и в негативен план, то изразява национална самоувереност. Може и да сме бедни, но правителственият ни дълг е под 15% от БВП - никому нищо не дължим и можем от време на време да имаме собствено мнение.
Усмихнах се на находчивостта на Борисов, но според мен вместо да чакаме планината да отиде при Мохамед, тоест населението в Европа да стане бедно като в България, по добре е ние да се качим на планината. Нека поне опитаме да забогатеем с труд и интелигентност.
Економика за масите
По мое мнение шансът ни да забогатеем никак не е малък. Той минава през изоставяне на индивидуалистичната доктрина на пазарен фундаментализъм и окончателно погребване на реликтите от болшевизма. Говоря за национална предприемаческа стратегия във все още незапълнена глобална пазарна ниша - зелената икономика.
Ресурсите ни от чиста природа се топят стремително, но все още имаме време. Пред България все още стои отворен малък стратегически прозорец - обещаващ ни да се превърнем в лидер на новата световна икономическа вълна, ако само навреме осъзнаем с какво разполагаме и в какво време живеем.
Моментът е уникален. Очертава се глобално поскъпване на онези неща, от които все още имаме по много - води, гори, почва, умерен климат. Ние не просто трябва да спрем екологичните безчинства, насърчени от чуждопоклонството. Ние имаме да създаваме национална економика - единство на природа, пазар и култура. Тя може да ни направи не само богати, но и уважавани в света.
Приходите от зелената икономика ще дойдат по линия на сегментиран туризъм, износ на български чисти и вкусни храни и напитки, износ на промишлена продукция с висока добавена стойност като например лекарства, аутсорсинг към България на поръчки в информатиката - и силен вътрешен пазар, възникнал след поправяне на истинските дисбаланси на трудовия ни пазар, за които тук вече говорихме.
Международните консултанти на правителството подсказаха тази стратегия. Тогава какво още чакат нашите политици? Неразумната нерегулирана икономическа активност у нас с всеки изминал ден пилее национално богатство под формата на природен капитал. Но заради липсата на българска икономическа политика губим не само това.
Светът през XXI век търси не индустриални стоки, а духовност. България беше страна с богата духовност. Но политиката в България през последните 70 години действа като вреден национален фактор, оправдавайки се с властни чужди интереси. Тя смачка духовността така, както пороби икономиката. Във времето на социалистическия тоталитаризъм съветските танкове можеха да оправдаят не-българските наклонности на нашите политици. Но днес в чуждопоклонството виждаме само инерция, частни интереси и лъжа.
