Повярвайте, идеята за едно кратко пътуване до Швеция през уикенда съвсем не беше свързана с мисълта за бягство от свирепия студ, който достигна Балканите последната седмица. Но така се случи, че в неделя, когато в София температурите достигнаха до минус 20 градуса - в Малмьо беше едва минус 5.
Иронията стана още по-голяма, когато в понеделник в Южна Швеция последва рязко затопляне и нямаше нужда дори от ръкавици (супер - така или иначе си загубих едната). Плюс 6 на брега на Балтийско море. Минус 8 в София.
И така - времето беше сравнително подходящо за разходки по улиците на Малмьо.
Снегът, който заваля още в петък вечер, помогна за намирането на отговора на основния въпрос, над който всеки българин може да си поблъска главата. А именно: как така по шведските тротоари няма кал, лед и мръсни купчини сняг, а в зимна България снегът е неестетичен още след първия час, улиците са постоянно кални, а ледът е опасен за живота?
Отговорът на този неприличен въпрос се крие в няколко подробности, мислех си, докато се разхождах из центъра на най-южния шведски град, около катедралния храм "Санкт Петри". На шведски - Sankt Pеtri kyrka - е най-старият готически храм в тази част на Скандинавия, строен през далечната 1319-та година.
В лутарианския храм Санкт Петри се намира най-големия дървен олтар в Европа. И има жени-свещеници. Това няма да го видите другаде, гаранция...
Но да се върнем на въпроса за леда тук и там...
Първата и основна причина за липсата на лед по улиците очевидно е настилката - повечето тротоари в Малмьо, както и в Копенхаген, който се намира само на 43 км през морето (малко повече, отколкото е разстоянието от летището на Малмьо до града) - са павирани, но между паветата има големи процепи, през които водата може да се оттича. Асфалтът на улиците също е едър и... някак стабилен - като всичко наоколо: колите, фасадите, покривите - и дори хората.
По пътищата постоянно се ръси с луга, макар че кога точно - не е ясно. Предполагам, че тази дейност се извършва от тролове през нощта, докато всички спят. Само това би обяснило ефективността на тези действия, защото според швеската митология троловете са високи между три и осем метра...
В тази част на Европа през зимите на 21 век съществителното "кал" е на път да изчезне от речника. Калта е останала във времето на крал Ханс от приказката на Андерсен "Галошите на щастието".
Докато вървя по брега на Балтийско море в посока кея (тук е снимана сцената от датско-шведския сериал "Мостът", когато Мартин - героят на Ким Бодниа - разбира кой седи зад всичките престъпления), не мога да забравя, че в родината ми Елин-Пелиновата "Кал" си е все така актуална. За да не ми стане глупаво, компенсирам с утешителнатата мисъл:
Все пак в България сме от облагодетелстваната част от света. Ние сме от онези, които могат да достигнат тази "обетована" северна земя само с лична карта и спокойно да се върнат обратно.
На бас ловя, че 90% от населението по света няма и да си помисли за обратния път в момента, в който достигне Малмьо. По-голямата част от бежанците, озовали се в Европа, искат да се доберат именно до тази далечна точка, която е горе-долу на една географска ширина с Москва.
Поне влакът, който пресича едно от най-уникалните съоръжения в Европа - мостът Йоресунд, е претъпкан в посока Швеция, откъм Дания.
Шведите творят история. Затова и мястото на Поршето от сериала "Мостът", както и на дрехите на детективката Сага Норен (зеленото палто, кожения панталон и вечните ботуши) се намират в Техническия музей. Там, в специален ъгъл, те привличат посетители от цял свят. Което е и малко притеснително - явно че 4-ти сезон на сериала не е в процес на снимки.
Защо не искат да останат на континента всички тези хора и се стремят насам?
Може би просто на фона на рестрикциите към мигрантите от страна на съседни държави като Дания, шведското гостоприемство, подреденост и любезност, които просто се носят на талази из Малмьо, са поразителни - и действат толкова привлекателно за мигрантите.
Местните хора са спокойни, усмихват се (представяте ли си, дори и в понеделник!) и постоянно искат да помогнат.
В магазина за дрехи в мола ("Искате ли да се стоплите? Вода, чай, кафе да ви предложа?"), в магазина за сувенири ("Цената на този магнит е завишена, сигурна ли сте, че го искате?"), в музея ("Не са ви казали, че билетът важи, както за Музея на техниката, така и за Историческия музей? Нека ви върна парите!"), в таксито ("България е много хубава страна, бил съм на "Слънчев бряг", обичам българската кухня") - положителните реплики са навсякъде. За да се стигне накрая до признание от устата на собственичката на апартамента, в който сте отседнали - "Да, в Малмьо хората са много добри...".
Но въпреки наплива към Швеция, който е именно заради толерантната политика към новодошлите, очевидно не всички култури разбират градивната енергия, нито корените на това скандинавско гостоприемство.
Група от 10-12 подрастващи, очевидно второ поколение мигранти, бродят с мрачен вид из центъра. Тези деца пробват с пръсти дали на някоя кола не й се отваря вратичката за гориво. Поведението им силно се откроява в град, в който хората дори не заключват велосипедите си. Вярно, горивото тук е доста по-скъпо, отколкото на континента, но чак за източване?
Футболистът Златан Ибрахимович, който е родом от Малмьо - вероятно е най-известният човек от половинмилионния град. Затова и името му често присъства в рекламите по улиците
За разлика от Малмьо, Копенхаген съвсем не изглежда толкова приветливо, поне не и през тези зимни дни.
Датската столица е по-голяма и създава усещането за много по-голям и космополитен град от третия по големина шведски град.
Датчаните имат вид и на по-заклети вело-маниаци от шведите, а велоалеите тук са с размер на пътно платно.
Канали, кораби, сгради, сгради, сгради... И бира. Това е Копенхаген.
В най-обикновен магазин има около 100 вида бири - повечето от които са онова, което тук наричаме "крафт" - бири от малки пивоварни.
В рамките на един ден няма време да се разгледа всичко в града, но има време за една дълга разходка до статуята - символ. Малката Русалка от приказката на Андерсен седи на сравнително отдалечено място от "идеалния център", край бреговете на Копенхаген - и така още от 1913 година.
Неслучайно тази статуя е толкова обичана.
На фона на ранно залязващото зимно слънце тя изглежда достъпна и симпатична. И най-важното: от своето закътано височко място на скалите, световноизвестната фигурка създава чувство за уют в един скандинавски свят, който изглежда все по-неясен, все по-сбъркано либерален и крайно противоречив за чужденците.
Свят, който уверено върви към още по-изумителен социален прогрес. И най-вероятно, и за дълбоко съжаление - към все по-големи социални сблъсъци.
