Един пътешественик се отправил към ждрелото на р. Ерма, на запад и останал толкова очарован, че дори не искал да чуе за Швейцария след красотите, които видял.
Създателят на организирания туризъм в България Алеко Константинов пътувал из България в години след Освобождението, в края на XIX век. Нарицателно е станало възклицанието му „Какво? Швейцария ли?!", когато пред него се изправила суровата красота на Ерма и Ждрелото. По онова време железопътната мрежа в България е в началото на строителството си, Западните покрайнини не са изгубен завинаги блян, а през Ждрелото е планирана жп линия.
Днес в Трънско и Брезнишко е тихо и цветно.
Толкова е цветно, че ти се струва как там природата живее по някакво правило за неотиващата си пролет. Лятото е кратко и недостатъчно горещо, за да изгори и обезцвети полята. Есента идва над зеленината и като в някаква омагьосана приказка пожълтяващите листа греят над еньовчета и цветя, които другаде се разпукват в късна пролет и ранно лято. Личи си, че хората тук имат усет и слабост към цветята - добре подържани градини, много саксии и всичко е посадено така, че възможно най-много хора да го виждат и да се радват.
От общо 39 български планини цели десет са в района на Трън. Руй, Вискяр, Завалска, Любаш...
Всеки връх увенчава отделна планина със своя флора и фауна, и със свой характер. Заради преливането към Западна Стара планина може да ви се стори, че всичко е част от една верига - официално обаче десетте възвишения са отделни планини. Между тях природата е оставила котловини, реки и долини, за които чуваме често през зимата, когато се мери най-ниската температура. Трън официално е признат за най-студеният български град и определено си заслужава титлата.
Така се случи, че и трите ни пътувания до Знеполе бяха в зима, ранна пролет и късно лято.
Зимата и преходния сезон преди пролетта са малко необичайно време да се пътува точно до най-студените места н България, но си мисля, че това е идеален момент да се усетим като пътешественици и откриватели, а не като туристи, гонещи удобства. При второто ни идване се включихме в колективното изкачване на връх Стража с Боян Петров, организирано в защита на Трънската природа. За няколко часа преминахме от меко пролетно време към сняг и минусови температури на върха. По обратния път почивката за кафе беше върху скалите, и планини, докъдето погледът стига.
Хлад, скали и добри бактерии
Ако имаше българско царство от „Игра на тронове", то щеше да е Знеполe. Тук дори през най-горещите летни дни нощите са прохладни, а сутрините са направо пронизващи. И това в края на лятото, докато в близка София все още излизаме с къси ръкави за работа и се оплакваме от обедните жеги. Климатът е суров, затова не е чудно, че местните хора са едни такива сурови, упорити и малко чешити, ако не ги познаваш. Хладните нощи и голямата влага са идеално място за развитие на млечно-кисели бактерии - едва ли случайно точно тук е роден д-р Стамен Григоров.
Откривателят на микроорганизмите, създаващи кисело мляко, е учен от световна величина, който избрал да се върне в България пред това да направи кариера в Швейцария.
Родната му къща днес е музей и там е първата ни спирка. Малка, китна и скромна, но много удобна за местния суров климат. Къщичката ни чака в началото на с. Студен извор. Тя е по-скоро музей, в който се вижда какъв е бил местния ежедневен бит, а посетителите научават за пътя на големия учен. Който е откривател и на ваксина против туберкулоза, тежък бич допреди 70-80 години. Там е сложена малка инсталация, по която може да проследите съвременния път на млякото от поляните до кофичката в хладилника. На място може да си купите и истинско мляко. Кисело е и ако го оставите в хладилника само за няколко дни капачката се надува. Покрай къщата старите дървета са целите покрити в плътни, зеленикави лишеи. Така е навсякъде в района - белег за хладината и влагата на климата. Толкова е прохладно и влажно, че тук мъх може да видите и по южната страна на скалите.
Бусинци и миналата слава
В склоновете на Ерулска планина село Бусинци пази като музей някога процъфтяващ поминък. Керамичните съдове на местните майстори пътували по пазарите в цялата Османска империя и по-късно - България.. Днес действащ производител няма. От стотиците грънчари са останали спомените и Музея на бусинската керамика. Създаден е през 80-те години, към него има комплекс за творческа работа на художници. Една част от музея е изложбена зала със съдове от различни исторически периоди, а другата е къщичката на майстора Петър Гигов, потомствен грънчар, който десетилетия наред работи за съхранението и световната известност на бусинското изкуство.
Грънчарите в селото започват да се занимават със занаята заради добрите находища на глина. Интензивно земеделие тук няма, затова поминъкът се съсредоточава върху керамиката. От майсторите излизат съдове за най-различни приложения - специално за печене на сарми, стомна с дупки за носене на вода на нивата, ритуални съдове, за варене на ракия, както и характерните малки делви за кисело мляко с дръжка, която позволява да се носят „на лакът". Характерна украса е оцветяването със зелено, както и топли жълти и червеникави „накапвания". Интересът към бусинската керамика е много голям, но колкото и да искате, няма откъде да си купите.
Уредникът от музея ни разказва, че има хора, желаещи да се занимават със занаята, оборудването за ателие и материали е доста скъпо и засега бедната община не може да им помогне. В случай, че някой по-състоятелен човек или политик чете това - не се изисква чак толкова голяма инвестиция, а моралната и материална възвращаемост ще бъде наистина голяма.
Колко голямо производство и значение е имала керамиката може да се види и до днес с използването й при строителството.
За красота в Бусинци къщите са украсявани с керамични чинии от външната страна. По-практичната изолация е с начупени съдове и керемиди, които се залепват като външен слой на сградите, над който има пласт замазка. Керамиката е вечен материал, стотици години не променя първоначалните си характеристики и има много добри изолационни свойства. Нещо, което старите майстори са съобразили при строежа на къщите в студения климат.
Зелениград
Някогашният оживен център на района - Зелениград, е мястото ни за нощувка при последното ни засега пътуване. Днес това е малко село, предимно със сезонно използвани вили и малко постоянни жители. Все още е пълно с деца, къщите са поддържани и като навсякъде в района - с разкошни градини.
Традиционните къщи са малки, с направо кукленски вид, обградени от плодни дървета. От Зелениград тръгва път нагоре към планината, а самото село е прелестно място за разходка. Църквата му е много стара, с отделна камбанария. Преди години е ограбвана и местните хора малко по малко са помогнали за възстановяването на интериора й. Целият Трънски край е пълен със стари храмове и светилища, оцелели благодарение на изолираността на суровия край.
Буйната Ерма и несбъднатата железница
Ждрелото на р. Ерма е най-познатата забележителност. Екопътеката следва широк каменист път покрай реката, през тунели, някога правени с идеята тук да минава влак. Било от ключова важност по времето, когато България се надявала да си получи Западните покрайнини, но всичко си останало проект. Пътеката е много опасна на места, за което отдавна сигнализират туристи и екологични сдружения. Въпреки обещанията подобрение няма - поставени са табели на няколко места, дървото на насипните стълби и въжения мост са разместени и преминаването е наистина на собствена отговорност. По моста не е добре да преминава повече от един човек едновременно, а ако тежи повече, направо се откажете. Не тръгвайте навътре с деца!
След моста започва чакъления път, по който могат да минават и автомобили. Ако искате да избегнете опасния мост, тръгнете направо по пътя за автомобили. Те са рядкост, така че може да вървите спокойно. Началото му е някъде при влизане в с. Ломница, като се следва пътят за махала Богоина (или Богойна). Махалата е изолирана, сгушена между планински склонове, с място за отдих край рибарник и няколко добре поддържани къщи. Екопътеката продължава до с. Банкя, Трънско, покрай Ябланишко ждрело.
В района има много места за нощувки и за хранене. Където и да сме спирали, храната е много вкусна, а млечните продукти са невероятно добри. Малко след Брезник има отбивка за с. Ребро - в началото му е мандра „Му-Му", която горещо препоръчвам. До отклонението за с. Парамун, в заведение за хранене, се продават също млечни и месни продукти, някои по типични рецепти от района. Из Трънско все още има доста хора, които гледат животни и правят домашни продукти, така че ако поразпитате из селата, може да ви насочат към тях.
В сравнение с началото на годината, при последното ни отиване пътищата бяха в доста по-добро състояние. Лош е републиканския път към Сърбия. Както на други места из страната, наблюдението ми е, че общинските пътища са по-добри от републиканските. Ако идвате от София единият вариант е да минете през Перник, другият - през Божурище, Гурмазово и Пожарево. Вторият път е тесен, с доста завои и много живописен. Опитайте кой ще ви хареса повече - понеже съм сигурна, че Знеполе ще ви покани да го посетите много пъти и все ще си оставя места, които тепърва да откривате във всички сезони.
