"Излизам на терена и съм готов да убивам за фланелката. За мен футболът не е игра, а начин да печеля пари и да се състезавам. Музиката е животът ми".
Думите са на Дарио Дубоа, който не говори празни приказки. Той и изглежда като човек, с когото трябва да си внимателен, не само така звучи.
Много е вероятно никога да не сте чували за него. Почти никой в Европа не знае за съществуването му, защото няма 600 гола като Меси или цяла църква с последователи като Марадона. Общото е, че е аржентинец. И е футболист.
Никога не успя да стане пълен професионалист, нито пък да стигне до националния отбор. Играеше в тимове, в които подписваше полупрофесионални договори. Бе част от отбори от втора аржентинска дивизия и същото ниво в Парагвай.
Но е идол на инчасите в родината му. Той не е просто любимец на агитката на този или они тим. А на всички. Превърна се в мит, в нарицателно. Опъват плаката с името му, когато искат повече отдаденост от своите играчи - правят го от Росарио до Буенос Айрес.
Дарио Дубоа е символ на непримиримост. На това, което всеки футболист от Аржентина трябва да има в себе си.
През 2014-а, седмица преди световното в Бразилия, легендарният в хеви метъла Макс Кавалера от Sepultura и Soulfly даде интервю за футбол. И каза: "Има един играч, който описва всичко, което аз бих искал да мога да кажа, ако има начин да обединя музиката с футбола - Дарио Дубоа." А именно Кавалера е един от идолите на аржентинеца.
В последните години на 90-те и началото на новия век, неговата репутация на терасите на стадионите, пълни с луди и дългокоси ултраси, е сериозна. Аржентина, както и по-голямата част от Южна Америка, е луда по AC/DC, Iron Maiden, Кавалера, Джеймс Хетфийлд и всички останали Богове на хеви метъла.
Най-великите концерти на тези икони на твърдата музика са точно там. Вижте едно DVD от лайв на DC на стадиона на Ривер Плейт и всичко това дори няма да има нужда от повече обяснения.
Дарио, като един обикновен млад аржентинец от 90-те, е дългокос, слуша здрава музика, играе футбол и е доста луд. Доста луд.
Решава, че качествата му не са достатъчно сериозни, за да уплаши съперниците с тях на терена. И започва да рисува лицето си като хората от една от любимите си групи - KISS. Така излиза на терена, като притеснява и свои, и съперници.
"Пеех в клубове из Буенос Айрес, но не можех да го правя като Пол Стенли от KISS. Играех футбол, но не бях Марадона. Затова направих това с боядисаното като Пол лице. Исках съперникът да има едно наум, когато ме наближи", разказва Дарио през 2006-а, малко след като се отказва от футбола.
Съдиите в началото го предупреждават, че така не може да играе. Но после става част от шоуто. Не е грубиян - има средно по 4 жълти картона на сезон, което е нищо за позицията му, а Дарио е опорен полузащитник. Тича непрестанно, раздава се до сълзи и кръв, а феновете го оценяват. Кръщават го El Baldosa - нещо като Плочката, като мозайка, като бетон. Солиден е. Но ултрасите влагат в тази дума още нещо: El Baldosa е бетонът, от който е изградена трибуната. Дубоа с боядисаното лице е част от тях.
Дарио се прочува из страната, колоритен, различен. Физически невероятно подготвен. Славата му е на архитип на аржентинския футболист, макар и без супер класа. Здрав, непримирим, дългокос и опасен.
Една история в ранните му години е особено важна за репутацията му. Преди мач от втора дивизия го спира директорът на домакините. И му шепне в ухото, че ще получи малка сума, ако не се напряга и отборът му загуби. Дарио полудява, изплюва се в лицето му и го събаря на земята, карайки го да яде трева, преди да се намеси полиция. По-късно го нарича и "мръсен плъх" в местен вестник и става голям скандал.
Голяма откачалка е този Дарио.
Веднъж, докато играе в Депортиво Лугано, е бесен на спонсора на отбора, който е излъгал играчите и не им е платил премия за победа. И преди следващия мач намазва с кал екипа си и скрива логото на фирмата! Феновете са в еуфория!
Странната птица е изряден вегетарианец, не пие никакъв алкохол и не употребява наркотици. Или е на тренировка, или на репетиция с някоя от трите метъл групи, от които е част в онези години.
"Не обичам да играя футбол - признава в поредното интервю за рок списание в Буенос Айрес. - Правя го за пари, защото съм беден. Не мисля за бъдещето си, просто трябва да оцелявам икономически. Ако в бъдеще се наложи да работя в публичен дом за гейове, за да се изхранвам, и това ще правя!".
След тези лафове му излиза и име на гей, което обаче той никога не признава. Една от бившите му приятелки е популярна рок певица в Аржентина и отхвърля с насмешка такива тези.
Отказва се от футбола през 2005-а, когато е на 34 години.
Работи из нощни клубове като барман, отделно не спира с музиката и изнася концерти из ъндърграунд сцени, където всички го познават. Той си е El Baldosa - лудият хеви метъл, футболен гладиатор и страшен чудак.
Последната му работа е като барман в дискотека в Исидро Касанова, предградие на Буенос Айрес, популярна като леговище на заклети поклонници на хеви метъла.
През март 2008-а Дарио се прибира към дома с велосипеда си, преди да тръгне за поредната нощна смяна. Пресрещат го двама младежи, които искат портфейла му. Познават го и мислят, че носи сериозна сума в него. Той естествено тръгва да разреши спора с юмруци, както си знае. Но единият вади пистолет и стреля два пъти. Стомахът и бедрото поемат куршумите.
В следващите 13 дни Дарио Дубоа се бори за живота си, а ултраси на отбори от цялата страна вдигат транспаранти за него на стадионите си. Но дори El Baldosa не се оказва достатъчно корав, за да оцелее от двата изстрела.
Умира на 37 години - някак нереално, като на филм, както минава и животът му. Агитки из Южна Америка кръщават фракции на него - ще срещнете из Парагвай и Аржентина групи с имена Дарио 12 или Baldosa.
Неговата история е странна, той не е световноизвестен и няма титли. Няма рекорди, няма слава. Но е култов герой. Дарио Дубоа бе типичният аржентински футболист и младеж, който живее в бързата лента, има анархията и тежката музика в кръвта си и не дава и пукната пара за мнението на обществото.
Вестник "Кларин", най-големият в страната, му посвещава статия седмица след смъртта. "Балада за един луд", е озаглавена. Не можем да се сетим за по-подходящ подход.
"Не ми пука какво мислят всички. Боядисвам лицето си, защото на терена отивам на война. Искам съперникът ми да е уплашен до смърт, защото аз искам смъртта му. Аз съм там да убивам за фланелката". Думите му, когато го питат за вида му на терена.
Няма съмнение - напълно луд. Такъв го харесваха запалянковците.
И като такъв ще го запомнят.
