„Кажи ни какво видя?“
„Видях я!“
„Наистина, ли? Много ли е висока?“
„Много! И толкова красива!“
Никога няма да забравим, когато Ел Еми се завърна от първото си пътешествие до Франция. Нашият приятел беше посетил Айфеловата кула! Толкова много се гордеехме.
Бяхме 12 приятели: Еми, Джино, Коли, Нико, Франко, Густаво, Валтер, Хоакин, Герман, Фабио, Куентан и аз. Достатъчно за един футболен отбор. Футболът беше всичко за нас.
Групата ни се казваше Quespectaculo. Кратка версия на думите на бащата на един от нас, който се обръщаше към нас с: „Que espectaculo!”
Голямо шоу.
Израснахме в малкото градче Прогресо. Едно училище, един отбор, 10 пресечки. Пътят и полетата. Това беше всичко.
Правехме всичко заедно. Всички в града бяха сплотени и имахме връзка с природата, каквато няма да откриеш никъде другаде.
Като малки, обичахме да строим къщички покрай един прашен път. Сковавахме няколко дъски, покривахме ги с плащ и чаршафи. Не издържаха дълго, но така се забавлявахме.
Програмата ни беше една и съща всеки ден. Прибирахме се от училище, оставяхме раниците си, събличахме униформите и отивахме в дома на някого от нас или до някое малко игрище и играехме! Понякога играехме софтбол, баскетбол или хандбал, но никога за повече от две седмици. Нищо не можеше да замени любовта ни към футбола.
С Еми играехме заедно от четиригодишни, докато навършихме 14, когато бяхме съотборници в отбора на нашия град – Сан Мартин.
Виждахме се всеки ден. Ходехме на тренировки, след това се прибирахме и продължавахме да играем футбол. А в съботите, когато имахме мач, веднага след края му, излизахме и продължавахме да играем около стадиона. „Ядяхме“ футбол за първо, второ и десерт. Ако нямаше достатъчно хора, пак играехме – деляхме се на по-малки отбори, задържахме главички, но винаги футбол.
Винаги ходехме в къщата на Колито, защото имаше голям двор, в който задържахме главички с гумена топка със Спайдърмен, която беше невъзможно да контролираш. Летеше, накъдето си пожелае, когато я ритнеш. Играехме до залез, че дори и след това – до осем-девет, когато вече става невъзможно да виждаш топката. Вратарите спасяваха по инстинкт, защото вече нищо не се виждаше.
В Сан Мартин аз бях централен защитник. Възхищавах се на Роберто Аяла. Ел Еми беше нападател. Идолът му беше Габриел Батистута. Когато играехме в един и същи отбор на тренировките, нямах особени трудности. Но ако, по някаква причина, ни разделяха, ставаше трудно. Трябваше да го ритам, за да го спра!
Еми „хващаше“ окото. Забелязваше се на терена и правеше разликата за нас. Когато беше на 15, Еми се качи в камиона на баща си и отиде на проби в Сан Франциско, в провинция Кордоба (в Аржентина – б.а.).
Еми вече беше изкарал едни проби в Колон де Санта Фе, на един час от Прогресо, но не го избраха. На мен ми беше по-лесно, защото брат ми вече играеше за Колон, а и бях висок за възрастта си. Когато си висок централен защитник, имаш предимство. Но имаше много нападатели със сходни качества на Еми и на него не му беше лесно. Докато бях в академията на Колон, живеех заедно с брат си, докато Еми беше напълно сам в академията Пройекто Кресер.
Докато беше в Сан Франциско, му беше по-трудно да се прибира до Прогресо, затова трябваше да се научи да се оправя сам, както много други момчета, преследвайки мечтата си. Но за него бе нещо повече от мечта, беше ясно начертана цел.
„Ще стана футболист.“
Пройекто Кресер е филиал на академията на Бордо. В период от две години Еми пътува няколко пъти до Франция за по месец – период на адаптация. За всички останали всяко негово пътешествие беше нещо невъобразимо. Ние не бяхме напускали Санта Фе, а той отиваше в Европа. В Европа!
А и тогава нямаше WhatsApp, Instagram или мобилни телефони. Трябваше да го чакаме, за да ни разказва. И той ни разказваше всичко: за Айфеловата кула, за Бордо, за играчите, за тренировките. Методите, перфектните терени и всички останали разлики ни впечатляваха.
Хора като нас – от малкия град, чакахме с нетърпение да ни разказва за всички тези неща. Аз също много обичах футбола и го бомбардирах с въпроси за това как се играе там, какво може да ми каже за тактиките, за стила на игра, за съотборниците си – големи и мощни момчета.
Някои си мислят, че суперсилата на Еми беше да играе добре футбол. Да бележи голове. Но те не познаваха Еми.
За тези от нас, които го познавахме – трудно е да се пише това в минало време, винаги беше ясно, че суперсилата му бе волята. Беше нещо невиждано.
Ще ви дам един пример – докато беше на проби в Бенфика, се срещна с Руи Коща – един от футболистите, които се разбираше най-добре с Батистута. И Руи Коща му казал: „Ти си много добър футболист, трябва да продължаваш в същия дух.“ Въпреки това, Еми не успя и на тези проби. От Майорка също му отказаха. Затова трябваше да се върне и да заиграе за един малък отбор – Гуадалупе де Сан Хорхе, където вкарваше много. Някои биха се отказали. Биха си казали: „Отивам си. Ще се върна в училище или ще започна някаква работа.“ Но не и той. Той продължи.
За някои хора всеки отказ е шамар в лицето. Но съм сигурен, че за Еми всеки път, в който е получавал „не“, е подклаждал още повече желанието му да успее. Никога не ми е споделял нищо, не съм го виждал да рони и една сълза. Сигурно е бил гневен, ядосан и да се е чувствал ужасно, но винаги предприемаше следващата стъпка с повече вяра от преди.
Дори когато подписа с Бордо трябваше да продължи да се бори. На 8 февруари 2012-а дебютира в Купата на Франция срещу Лион. Влезе в първото продължение, а Бордо загуби с 1:3. Това беше единственият му мач. След това замина за Орлеан, където наистина започна професионалната си кариера. След това дойде Ниор, после отново Бордо, където вкара първия си гол срещу Монако, но пак игра малко и след само шест месеца отиде в Каен, който спаси от изпадане с головете си, включително и един срещу Пари Сен Жермен. Едва тогава дойде Нант, за да го купи.
Сега разбирате ли колко трудно му е било?
Когато играеше във Франция, се върна едно лято (зима в Европа) и отидохме няколко километра нагоре по реката, за да изпием по едно. В един момент просто си стояхме до водата, а в следващия той започна да бяга и да тренира, защото знаеше, че трябва да се завърне във форма. Беше фанатик на тема подготовка, винаги тренираше. Обичаше да си почива, но само за малко. Това беше разликата между него и нас – той винаги искаше да тренира! Ние обичахме повече да си почиваме.
Лига 1 е едно от най-физическите първенства в Европа. Понякога му пращахме снимка на защитник, срещу когото трябваше да се изправи в следващия си мач. „О, не, този ще ме смачка“, винаги се шегуваше той. Но ние знаехме много добре, че задачата на другия щеше да бъде по-тежка. Еми беше мощен нападател и защитниците трудно се справяха с него. През годините успя да трансформира физиката си. Построи си фитнес вкъщи, за да може да тренира постоянно.
По време на онези ваканции играехме епични мачове на Коледа и Нова година на един терен в началото на града. Еми не успя да дойде на няколко, но веднъж не се сдържа. Дори когато стана професионалист, обожаваше да играе в тези мачове. Това беше нашата традиция – група приятели да изпратим старата година, правейки нещо, което обичаме. Беше и възможност да се съберем отново всички и да поиграем с топката, както в добрите стари времена.
През 2017-а четирима от групата ни: Франко, Хоакин, Джино и Густаво, му отидоха на гости във Франция. Аз не успях да замина заради работа. Обещах, че ще отида следващата година. Но не успях да намеря с кого, затова предложих на баща ми. Той се съгласи и заминахме двамата.
Първата ни спирка беше Нант. Останахме в къщата на Еми цяла седмица. Беше фантастично. Малко след като пристигнахме, отидохме да гледаме една тренировка. И какво видяхме там. Бяха си приготвили барбекю за края на сезона – за шефовете и футболистите, всички събрани в центъра на терена. Но не искаха да ни пуснат. Видяхме как Ел Еми спори с човек от клуба, който обясняваше как на всеки му се позволява по само един гост. Ние бяхме двама – аз и баща ми. „Ако не ги пуснеш, си тръгвам и аз“, каза Еми. Нямаше как да продължат партито си без №9. Така и ние влязохме и беше незабравимо.
Беше последната седмица преди края на сезона. Играха последния си мач в събота и победиха с 1:0, а след това ние продължихме към Барселона, докато Ел Еми се върна в Прогресо.
За първи път видяхме Еми като професионален футболист лично. Дотогава го гледахме само по снимки, които той ни изпращаше. Беше във виртуалния свят. Но когато го видяхме лично, стана истинско. Хората го спираха по центъра на града и го молеха да остане още една година. И ние изпитахме и това. Постоянно го спираха и го молеха да остане.
Той не обичаше да привлича вниманието към себе си не защото му причиняваше някакво неудобство, а просто защото беше срамежлив и не искаше да се набива на очи. Но за нас беше невероятно изживяване – да видим колко много хората го обичат и му се възхищават.
Беше невероятно да го видим там – любовта, която хората показваха към детето, което бягаше с нас всяка Коледа и Нова година, сега играеше рамо до рамо със звезди. Спомням си как на една тренировка в колата зад нас бе Клаудио Раниери – всеизвестният мениджър на Лестър, човек, който преди това бе водил Валенсия, Челси, Ювентус. И си помислих: „Моят приятел дели съблекалня с този човек.“
Не знам дали Ел Еми някога се е спирал да се замисли какво бе постигнал. Случва се на много футболисти. Футболът просто те поема и те отнася. Едва когато се откажат, разбират какво всъщност са постигнали и колко бързо е минало всичко. Но съм сигурен, че човек като него се е събуждал всеки ден с мисълта какво да направи, за да продължи да се развива. Следващата му цел бе да играе в по-добро първенство, да получи повиквателна за аржентинския национален отбор. Беше като състезателен кон – винаги гледаше само напред.
Говорехме много за националния отбор. Когато обявяваха селекцията, се шегувахме с неща от типа: „Как, по дяволите, този е избран, а ти – не, с всичките голове, които вкарваш във Франция?“ Една от големите му цели бе да заиграе за националния отбор, но дори той знаеше, че ще бъде много трудно, защото името му не се споменаваше в медиите. Той не обичаше да се изказва. И въпреки че бележеше много, конкуренцията на неговата позиция беше от много високо ниво. Нямаше да бъде лесно, но винаги говорехме за това.
Има една група, в която фенове на Сан Мартин известяваха по кое време ще дават мачовете му по телевизора, където споделяхме коментари за резултатите, за неговото представяне, дали е вкарал гол, всичко. Градът винаги очакваше да чуе по нещо за него. Но тъй като защото така и не стигна до националния отбор, страната не успя да усети това, което се случваше в нашия град.
Щеше да ми бъде интересно да видя Еми във Висшата лига. В Аржентина вече се говореше за него. През ноември изоставаше единствено от Меси сред аржентинските голмайстори.
Имаше една снимка на него и Мбапе, на която се поздравяват, която обиколи целия град. Всички видяха и статистиката, показана в SportsCenter по ESPN, която показваше, че той е топ голмайсторът на Европа, преди Мбапе, Меси, Суарес и Неймар.
Питахме го за слуховете – говореше се за Севиля, Лацио и за други. През декември 2018-а ни каза за възможността да премине в Кардиф, а месец по-късно вече всичко беше готово. Беше ходил да се запознае с базата, но нищо не можеше да бъде казвано публично, докато сделката не беше сключена. „Ще подпиша утре“, каза ни той. А на следващия ден – беше събота, той подписа договора си и всичко беше вече официално.
Не си спомням как е минало това пътуване. Не си спомням да ми е споделял за някакви проблеми с полета, дали е имало усложнения, или не. Знаех, че ще пътува с частен самолет, защото ми беше изпратил снимка на самолета. След това бе обявен трансферът. А той се върна до Франция, за да се сбогува.
Със сигурност, е искал веднага да започне да тренира, защото в събота играеха с Арсенал. Истината е,ч е някой просто е трябвало да каже: „Не можеш да пътуваш при тези условия.“ Не знам кой е трябвало да го каже – от летището, пилотът или агентът, който е запазил полета. Но когато погледнеш времето и самолетчето, разбираш, че е трябвало някой да каже, че подобен самолет не може да лети в такова време. Колко пъти сме виждали такива инциденти? Онзи самолет не е можел да лети при онези условия, защо някой му е позволил?
Но не ми се вярва Еми да е казал нещо от типа: „Не, не, няма да пътувам с този самолет.“ Кой би го направил?
Кой би го направил на мястото на Еми, когато отиваш във Висшата лига, за да осъществиш мечтата си? Разбира се, че веднага би се качил в самолета.
Би ли казал: „Няма да пътувам с този самолет?“ Изобщо би ли се замислил за това?
Не. Би казал: „Аз съм спокоен, защото хората, които отговарят за полета, знаят какво правят.“
Два дни по-рано в града ни се провеждаше известният фестивал на сиренето. По говорителите бе съобщено, че Ел Еми ще играе във Висшата лига и че ще се превърне в най-скъпия трансфер в историята на Кардиф Сити. Хората аплодираха. Два дни по-късно самолетът се разби. Партито на централния площад се превърна в молещи се хора със сълзи в очите.
Аз спях вкъщи. В седем без петнайсет баща ми ми се обади и ми каза: „Пусни си телевизора. Самолетът на Еми е изчезнал.“
Тези дни бяха... много е трудно да ги опиша, защото чувството е сякаш са откъснали част от тялото ти. И тогава казаха, че прекратяват издирването. Чувстваш сякаш светът се сгромолясва под краката ти, защото няма да чуеш повече новина за приятеля си. Беше много тежко.
След това фактът, че търсенето бе подновено под напора на феновете, леко те съживява. Фактът, че намериха тялото и че няма да продължиш да живееш в неизвестност... ти връща малко от нормалността. Дните, в които чакахме всяка новина... не пожелавам на никого нещо подобно.
Това са неща, които никой не очаква да му се случат, да се случат на човек, когото обичаш толкова силно. Беше ужасно.
Да знаеш какво се е случило с Еми ти позволява да влезеш в следващия етап. Изживяхме кошмарна поредица от събития – да не знаем какво се е случило, издирването, неяснотата, търсенето на отговори. А когато знаеш какво се е случило, някои хора успяха да обърнат нова страница, да скърбят за него и да го пазят жив в спомените си.
Видно е, че градът вече не е същият. Може би никога отново няма да бъде същият.
Сега и аз се опитвам да гледам по позитивен начин.
Когато минавам покрай училището, покрай дома му, покрай клуба, покрай терена, покрай къщите, в които се събирахме, винаги се опитвам да си спомням само хубавите неща. Смятам, че е по-добре да си спомняме добрите неща, защото мислим само за лоши. Затова споделям тези спомени – в знак на почит от нашата група.
Един ден през 2017-а той беше на събитие по случай стогодишнината на Сан Мартин. Като един от най-добрите футболисти, излезли от академията, каза няколко думи на момчетата и момичетата, които играеха там. Беше много нервен, не обичаше да говори публично. Но речта му... думите му бяха много емоционални.
Говореше за жертвоготовност.
За това никога да не се отказваш.
Говореше не толкова за себе си, а за това какво очаква от момчетата и момчетата – да останат скромни, да преследват мечтите си, да се опитват никога да не се предават.
Вниманието и тишината от момчетата и момичетата, докато той говореше – и не само от тях, но и от родителите им – бяха незабравими. Накрая всички искаха да се снимат с Еми – звездата, символът.
За нас, той ще си остане нашият приятел, който ни разказваше за Айфеловата кула. Но за останалите, които са го гледали само по телевизията, за тях ще остане радостта от играта му.
Мисля, че много хора в града бяха докоснати от неговите думи и още ги помнят.
В онзи ден, без да го знае, Ел Еми предаваше суперсилата си, което ще остане и неговото наследство. Наследството на едно момче от малък град, което искаше да стане футболист, не спираше да опитва – проби след проби и отказ след отказ, докато най-накрая успя. И не само че успя, той се превърна в звезда.
Звезда, която огрява всички нас днес.
Не минава и ден, в който Ел Еми да не е с нас. Той живее в нас, в този град, в този клуб, по тези улици, в нашите спомени. И в тези думи.
Ние сме тук, Еми, и пазим наследството ти.
Много е трудно, но няма да се откажем.
*Мартин Молтени написа този материал от името на членовете на Quespectaculo – групата приятели, която пази наследството на Емилиона Сала живо.
