Автобиографията на Марко ван Бастен излезе на пазара през декември 2019-а. В пролога незабравимият нидерландец си спомня за вече далечната 1995 година, когато бе принуден преждевременно да сложи край на кариерата си заради осакатяващата контузия в глезена.
"Мрак. Лазя на четири крака. Трябва да стигна до тоалетната. Едва се сдържам да не се изпусна. Не е умно да пикая в коридора. Но не мога и да бързам. Отнема ми поне две минути, за да стигна от моята стая до тоалетната. Проверено е.
Опитвам се да вярвам, с което да се разсея и от болката. Никога не съм стигал до тоалетната, преди да преброя до 120. Праговете на вратите са най-трудната част. Трябва да си вдигам глезените, за да не ги докосвам. Дори и най-минималният контакт предизвиква ужасяваща болка и прехапани устни в опит да не крещя.
Болкоуспокояващите спряха да работят по средата на нощта. Но не искам да будя никого. Не трябва да ме виждат или чуват. В продължение на вече два месеца тези среднощни разходки приключват с успех, въпреки че си мисля, че понякога съпругата ми само се преструва на заспала.
Всяка стъпка ме убива, откакто отрязаха месо от глезена ми. Лекарят ми обеща, че нещата няма да се влошат. Аз бях професионален футболист, който не можеше повече да играе. А сега се превърнах в човек, който не може да ходи. Сега съм просто един инвалид.
Ходенето е кошмар, дори с болкоуспокояващи. Единствената ми опция е да лазя.
Приближавам прага: първо минава лявото коляно, след това премествам тежестта на тялото си на тази страна. Едва тогава, много внимателно, вдигам десния си крак над прага. По принцип това е достатъчно, но понякога се подхлъзвам на кърпа на земята и докосвам пода с десния си крак. Болката ме изпълва. Опитвам се да не стена, да не крещя. Целият плуввам в пот моментално.
Обръщам се на една страна и се опитвам да се успокоя. Изчаквам, докато отмине. Вдишвам дълбоко и издишвам много бавно. Опитвам се да не мисля за болката. Понякога дори работи - когато си мисля за Бог. Ужасно съм му гневен. Целият съм гневен. Какъв е смисълът на всичко това? Кой ми причини това? Да не е някакъв урок по човечност? Дали не съм станал твърде арогантен?
Заради болката почти забравих за пълния си мехур. Трябва да побързам, иначе всичко дотук е било напразно. Мисля за децата си, които ще влязат тук, за да си измият зъбите. На тях вече им е достатъчно трудно с такъв баща, който лежи на дивана дни наред.
Събирам всичките си сили, пропълзявам последния метър и половина и се изкачвам върху тоалетната. Облекчение. Не пускам водата, защото не искам да будя никого. Започва обратният път към леглото.
Гневен съм и на себе си. Вярвах на лекаря, който ми обеща, че нещата няма да се влошат. Но болката е ужасяваща вече осми месец. Не знам колко още ще продължи. От Милан ме канят на мачове, но не искам да се появявам на публични места с патериците. По-добре да остана вкъщи - като ранено животно. Искам да ме оставят сам в мрака.
Преди две години бях професионален футболист. Най-добрият в света. А сега пълзя на четири крака в ужасяваща болка.
Почти стигнахме. Ето го леглото. Надявам се да успея да поспя поне малко. Невинаги ми се отдава, будя се често. Но има ли някакво значение? И утре нямам никаква работа - отново ще лежа през целия ден."
