Историята на футбола е пълна с имена, които трасират цели епохи. Има и такива, които са минали като метеор, оставили са огнената си диря с един гол, едно първенство или едно действие, променило хода на историята. И двата вида футболни герои обаче ще се помнят завинаги. Това е магията на играта, а колоси като Черния шеф няма много. И това, което той е оставил след себе си, промени съдбата в играта на поне две луди по нея нации.
Но за да стигнем до онзи знаков ден, първите стъпки на тази история трябва да са в квартала Ла Теха в Монтевидео, където на 20 септември 1917 г. се ражда още едно дете в огромното семейство на родители от съвсем различен произход. Таткото е с африкански корени, майката - с испански и гръцки родители, емигрирали в Уругвай през 19-и век. Двамата имат 11 деца, от които девет са момчета.
Раздялата на родителите идва твърде скоро след раждането на единия от тези 11 в онзи 20 септември. Обдулио Ясинто Муньос Варела никога не носи друго име освен първото и последното - неговото лично и фамилията на майка му. Баща му е забравен, след като оставя семейството рано-рано. От него обаче му остава друго, което няма как да скрие до края на живота си - цвета на кожата. Той има "уругвайски черти, но африкански нюанси", както се изразява за него съотборник. Истината е, че не е тъмнокож, а по-скоро с цвят, далеч по-тъмен от тази на типичните уругвайци от епохата. "Черният шеф" се ражда по-късно на футболния терен именно заради това.
Посещава скромно училище в скромния квартал, но тази работа не е за него. Не завършва дори "първа степен", което са седем класа в основната част на обучението.
Налага се да работи по обекти с братята си, за да помага за това да има храна на масата у дома. Носи строителни материали, подхваща каквато и да е физическа работа - ужасно силен е, с ръце като клещи, а вечер играе футбол. Понякога и посред нощ - домът на семейството е край ливадите на Ла Теха, а там притеснения за родителите няма.
На 19 години майка му мести останалите у дома шест деца - другите вече са поели по пътя си - в квартала Пайсанду. Три от момчетата играят футбол, като вече ги взимат и в първия отбор на Клуб Депортиво Хувентуд - а игрищата на този отбор са в махалата, в която всички се местят.
През същата 1936-а Обдулио Варела дебютира за първия отбор и печели дребни пари като седмична надница. Той вече е полупрофесионален футболист с всички условности на това в предвоенния период в Южна Америка. Налага му се да работи допълнително, за да изкарва прехрана. Но качествата му вече са видни и година по-късно идва преминаването в славния клуб Монтевидео Уондърърс.
От него за световната слава по-късно тръгват хора като Скиафино и Франческоли...
Висок 184 сантиметра, с много широки рамене, крака като бетонни стълбове и ръце на ръгбист, Варела започва да изпъква на терена. Играе като един от хората в средната линия, нещо като дефанзивен полузащитник по днешните разбирания. "Много по-близо до отбраната, отколкото до атаката", както сам описва позицията си години по-късно.
Превръща се в естествен лидер съвсем рано, докато още е един от най-младите в отбора като възраст. Тук идва най-важната част от разказа, който ще ни помогне да разберем що за човек е Обдулио. И да си обясним как се стига до онзи кулминационен момент в неговата лична история, променил завинаги пък тази на световния футбол.
"Техническите му характеристики не бяха нищо особено - пише в аналите на уругвайската федерация, където е посветена почти страница в главата за футбола в страната в периода 1936-1950 г. - Не бе бърз, нито пък вкарваше много голове. Но той бе най-важният играч в отбора си - и в Уондърърс, и в Пенярол, и в националния отбор.
Личността му бе това, което естествено го превърна в лидер. Наричаха го El Negro Jefe - Черния шеф, защото бе капитан и водач на отбора. Най-влиятелната фигура на терена изобщо. Без да вика и да изпада в история, той умееше да подрежда по терена съотборниците си, да им дава точни указания и да помага на всеки, който не се справяше добре. Изключително уважаван от съперниците му. Никога не бе груб, въпреки че пращеше от физическа сила. Невероятно честен."
За това последното се разказват легенди.
След преминаването му в Пенярол през 1943-та, играе в едно от дербитата на столицата, а негов съиграч е фаулиран брутално грубо. Реферът обаче не го отстранява от игра (жълти картони няма, ако някой прекали - гонят го).
Варела взима топката и отива при рефера пред слисаните погледи на над 25 хил. по трибуните. И започва разговор с него. Казва му, че такива грубости не бива да се толерират. И че ако негов съотборник направи такова нещо, той лично ще настоява пред съдията да бъде изгонен. Защото грубияните трябва да бъдат презирани. Това са точните цитати, споделени от съдията. Историята е култова, истинска и част от фолклора на уругвайския футбол.
Обдулио дебютира в националния отбор през 1939 г. на Копа Америка, но отборът му остава втори. В решаващия мач уругвайците губят от домакина Перу с 1:2, а Черния шеф е отвратен от съдийството. Според него видимо са подкрепяни съперниците, които явно трябва да станат шампиони пред собствена публика.
Две години по-късно Уругвай пак е втори, този път след Аржентина. В решаващия мач малко преди края на турнира тимът губи от аржентинците с 0:1, а по време на мача съперниците обиждат него и още няколко съотборници за цвета на кожата им. Тази вражда тлее вече дълги години между двете нации на терена.
На първата в историята Копа Америка през 1916 г. вестниците в Аржентина посрещат играчите на Уругвай със заглавия от рода на "Маймуни в Буенос Айрес". Никога не е простено. А омразата е взаимна и мощна след финала на първото световно през 1930-а, спечелен пък от Уругвай.
Двете разочарования са последните му изяви на голям форум с националния екип чак до Мондиал 1950, който е в Бразилия. По това време, вече на 33 години, Обдулио Варела е лидерът и капитан на "селесте". Тимът отива на турнира с ясната идея, че трябва да стане шампион. "Имаме две задачи - казва на отбора при заминаването. - Да бием онези "японци" (презрително название за аржентинците по онова време сред народа на Уругвай) и да вземем купата."
Аржентина обаче изобщо не участва. Европейските отбори са отслабени и несъстоятелни в първите следвоенни години. Ясно е от първия ден - битката ще е между Уругвай и Бразилия.
Домакините на турнира използват всяка минута да довършват "Маракана" дори в хода на надпреварата. На старта Бразилия бие Мексико с 4:0 на този стадион, а на него има 62 хил. Целта е за награждаването - а никой в страната не се съмнява кой ще е шампион, арената да е с пълен капацитет от 180 хил.
На мача с Югославия на 1 юли над 142 хил изпълват трибуните. "Селесао" се забавлява пак - 2:0, с което пътят към финалния рунд е открит.
Уругвай има невероятен късмет при жребия. Трябва да бие в един-единствен мач пълния аутсайдер Боливия, за да иде в тази финална рулетка, в която се класират в група четирите най-силни отбора. "Селесте" мачка с 8:0, като Скиафино блести над всички.
Обдулио бележи срещу Испания на старта на решаващата групова фаза, но мачът в Сао Пауло завършва 2:2. Бразилия в същото време разбива Швеция със 7:1, като на "Маракана" пак се събират към 150 хил. зрители. А домакините играят просто невероятно. Футболна машина.
Втори кръг: Бразилия - Испания 6:1. Просто унищожително. Аземир, Жаир, Зизиньо, Манека и Фриаса направо танцуват по терените на това световно. Няма никакъв шанс никой да ги спре...
В същия ден и час - 13 юли, Уругвай постига невероятно трудна победа над Швеция с 3:2, въпреки че десетина минути преди края изостава с 1:2. Но Оскар Мигес вкарва два късни гола, а за втория помага Варела, направил един от редките си пробиви през защитата и дал топката в краката на нападателя. Това е ключов момент.
Ако Уругвай бе загубил от шведите, Бразилия на практика щеше да е световен шампион кръг преди края. Дори при реми нещата щяха да изглеждат така, защото в последния двубой на "селесте" щеше да е необходима победа с пет гола разлика над домакините насред "Маракана". Непостижимо.
Но обратът срещу Швеция означава, че преди мача на 16 юли 1950-а Бразилия води с 4 точки, Уругвай има 3, испанците са с 1, а Швеция няма точка.
Тоест - при равенство или бразилска победа, титлата е за домакините. Но успех на уругвайците ги прави световни шампиони. Но как се бие тази машина за футбол на нейна земя, при това пред не 150 хил., а 200 хил. зрители в този вулкан, наречен "Маракана"?
Вестник "Газета до Пово" излиза с голяма снимка на отбора на Бразилия в деня на мача, а над него - заглавие: "Световни шампиони". В този дух са и "О Глобо" и "Диарио Пернамбукано", и изданията в Сао Пауло... Следобед на стадиона ще има някаква формалност, но всъщност нещата са ясни...
Отборът на Уругвай пристига на "Маракана" два часа преди двубоя. По пътя улиците са претъпкани със стотици хиляди хора.
Стадионът е като мравуняк, атакуват отвсякъде. Недовършен, на места без скамейки за сядане, със зейнали навън трибуни, но готов за големия мач и коронацията на бразилците.
В съблекалнята уругвайските играчи са нервни, а треньорът Хуан Лопес дава инструкции с примирен глас: "Опитайте да се държите равностойно. Нека не ни разгромяват, представихме се силно на целия сутрин. Да не се излагаме в края."
Обдулио Варела за първи път в живота си е бесен преди мач. Той е напълно освирепял и изхвърля в коша всички свои принципи, джентълменско поведение и уважение. Взел е от хотела вестника, в който е снимката със "световните шампиони". Хвърля го на пода в средата на съблекалнята и уринира върху него. Пред целия отбор и треньора. След това моли Лопес да излезе и заговаря пред съотборниците.
"Това тук са ла*на, пълни ла*на. Виждате ли ги?! Това ли ще позволим - да ни се подиграват? Дон Хуан е чудесен и добър човек, но не го слушайте. Ние излизаме да победим! Нищо друго няма значение. Готов съм да умра там отвън, но няма да позволя да ни бият. Ще станем световни шампиони днес! Не гледайте към трибуните, по дяволите! Там няма нищо. Там са едни глупаци, не мислете за тях. Футболът се играе долу, на игрището. Вие сте два пъти повече мъже от тях, ние сме по-добрият отбор и ще победим!"
Разбира се, патос и емоции в речи пред спортни отбори е имало стотици през годините. И никога не можем да сме сигурни кое как и кога е проработило.
Фактите са, че уругвайците излизат на игрището в онзи юлски следобед и изобщо нямат намерение да се предават.
Край терена е страшно. Трибуните буквално пукат от тежестта на 203 850 (официално) зрители. Сигурно са били 220 000, твърдят неофициално в Бразилия.
До едната врата има платформа, край нея е строен оркестър. Готови са след мача да излязат на терена, да се качат на сцената и да изпълнят химна на новия шампион. Разбира се - този на Бразилия.
Фриаса вкарва - 1:0. Стадионът не се срутва по някакъв начин, който е необясним и днес. Това е като с вулканите, някое цунами или друго природно явление, което необяснимо един път помита всичко, в друг случай минава без големи поражения. Така и с "Маракана" при гола на Фриаса в 47-ата минута. В самото начало на второто полувреме нещата изглеждат приключени. Как се вкарват два гола оттук насетне на този суперотбор в тази атмосфера?
Обдулио Варела обаче взима топката от мрежата и отива при съдията Джордж Рийдър. Започна да жестикулира и да му обяснява нещо. Реферът от Англия не знае и дума на испански. Изобщо не разбира какво се случва. Налага се да извикат преводач, а тогава става ясно: Капитанът на Уругвай претендира, че голът е от засада. Убеден е в това и иска консултация на главния съдия с помощника му с флагчето.
Настава сумахота - такова нещо не е виждано в онези години. Рийдър говори с асистента си 1-2 минути, после отива при Варела и, пак с помощта на преводач, му обяснява. "Господине, няма засада. Асистентът ми е видял ситуацията и не е маркирал нередовно положение."
В цялата тази пиеска минават 6-7 минути. Толкова е времето между гола и подновяването на играта. Неразбиращи какво се случва, трибуните се умълчават.
"Обдулио отне атмосферата от стадиона - твърди Скиафино, геният на онзи уругвайски отбор. - Това е най-великото нещо, което съм виждал във футбола. Как го измисли, как успя да запази спокойствие да го направи в цялата какофония и лудница на този мач... Но сработи!"
Успокоени, поели въздух, а и вече не срещу убийствения шум на 200 хил., уругвайците заиграват футбол.
Скиафино изравнява в 66-ата минута, а после идва моментът на Гиджа - в 79-ата пробива отдясно и стреля между вратаря и гредата - 1:2!
"След гола на Скиафино нямах съмнения - разказва в автобиографията си Черния шеф. - Те бяха нервни, притеснени, неуверени. Стадионът бе притихнал, защото знаеха, че един гол ще им вземе сигурната титла. Вкарахме втория и мачът бе наш."
Следват няколко минути, в които бразилците буквално замръзват по игрището. Рийдър свири край - според всички очевидци твърде рано, тъй като не е отчел спирането на играта след гола на бразилците. Тогава термин "добавено време" няма, но няма и такива дълги прекъсвания като това...
На терена има стотици хора след последния сигнал. Полиция, незнаещият какво да стори оркестър, който се лута, но не свири. Организатори, хора от щаба на домакините, плачещи бразилци...
Френският доктор Жул Риме слиза по стълбите чак от ложите на стадиона, за да връчи трофея, който вече носи неговото име. Той е инициаторът на старта на световните първенства през 1930-а. Когато е тръгнал от високите етажи на арената, за да мине през нейните катакомби и до терена, резултатът е бил 1:1. Долу Риме се вижда в чудо - тълпи, хаос, липса на всякаква организация.
"Видях бразилския капитан и тръгнах с трофея към него - разказва французинът. - Но видях, че той плаче, а всичките му съотборници са съсипани. Тогава асистентът ми каза - не на него, уругвайците са победили с 2:1. Отнякъде се появи Варела, огромен тъмнокож здравеняк, който си пробиваше път към мен. Стиснах му ръката и му подадох купата почти скришом. Нямаше награждаване. Не видях нито един от останалите уругвайски играчи."
Те са вече в съблекалнята. Само Обдулио е останал в целия хаос, за да си вземе това, което му принадлежи - трофея на световен шампион.
В онзи ден в Бразилия вероятно са загинали поне 200 души. Така твърдят историци и местни медии. Самоубийствата са непреброени, но не е изключено и да са толкова. Инфарктите? Кой знае?
Уругвайските играчи излизат вечерта от хотела си и отиват на плажа Копакабана, който е на няколкостотин метра. Правят си някакво малко тържество там, но внимателно и с полицаи край тях - не се знае каква ще е реакцията на местните. Но улиците, а и плажовете на Рио, са празни. Горест е покрила града и страната.
Обдулио Варела тръгва по улиците сам. Върви дълго и е далеч от хотела, когато вижда бар, в който все пак има хора. Влиза и си поръчва каня - тръстиков ликьор. Надява се никой да не го познае, защото рискува живота си след случилото се часове по-рано и неговата роля в него. Мачът е предаван по радиото, а и са времена, в които футболистите не са чак толкова популярни като лица - няма телевизия, интернет, почти липсват качествени фотографии от мачове.
Но го разпознават, въпреки че седи в ъгъла.
"Дойдоха на масата ми и очаквах най-лошото - разказва самият Варела в едно от последните си интервю - пред DPA през 1993-та. - Но бразилците ме поздравиха, дори ме прегърнаха. Въпреки че видимо бяха страшно тъжни. Някои от тях седнаха с мен и пихме каня до зори. Съпроводиха ме до хотела, когато вече почти бе съмнало. Нямаше агресия. Бяхме пронизали в сърцето цяла една нация и дори се чувствах виновен за това. Чак осем години по-късно, когато Пеле и Бразилия станаха световни шампиони, вече можех да спя спокойно. Онова натрапчиво чувство за вина изчезна."
У дома посрещането е като на герои. "Гиджа - сенатор, Варела - президент!", гласи едно от заглавията в местен вестник.
Капитанът играе още пет години, преди да се откаже от футбола и да заживее спокойно и тихо, далеч от всякакво медийно внимание в Монтевидео. Почина през август 1996-а на 78. Точно година, след като бе на трибуните за паметния финал на Копа Америка, игран именно в уругвайската столица, на "Сентенарио". В него Уругвай би... естествено, Бразилия.
Днес статуята му е пред арената в Монтевидео, символизираща духа и традициите на футбола в малката страна с толкова голямо футболно сърце.
Сигурно сте забелязали, че името му не е споменавано до тези на най-важните хора във футбола. Но мястото му е точно там. Защото Черния шеф остави следа, която никога не може да бъде изтрита.
И промени хода на историята на играта.
