Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Манчини и Виали не го понасяха, но Лесик от СССР можеше "да помести планина" и стана шампион на Италия

Манчини и Виали не го понасяха, но Лесик от СССР можеше "да помести планина" и стана шампион на Италия

Желязната завеса дълго време е непреодолимо препятствие за съветските футболисти. Едва в края на 80-те години на миналия век някои от звездите от бившия СССР получават възможността да се пробват в Западна Европа.

Пътят на пионерите към обетованата земя на играта обаче не е никак лек. Те нямат пример, който да следват, нито пък мениджъри, които да защитават интересите им. Така се стига до трансфери на наистина качествени състезатели в отбори и първенства, които не отговарят на класата им.

Но има и успешни примери. Като този на олимпийския шампион от игрите в Сеул и сребърен медалист от Евро 1988 Алексей Михайличенко, който играе за кратко в Италия, но постига голям успех в Калчото. Русокосият майстор от Киев, известен с прозвището си Лесик, е първият и последният легионер от СССР, който печели титлата в Серия "А".

***

До разпадането на Съюза трансферите на съветските футболисти в чуждестранни клубове се управляват от организация, наречена "Совинтерспорт".

По същество това е държавна агенция, която прибира по-голямата част от заплатите на играчите за себе си. Агенцията взима нещата в свои ръце, когато надуши, че могат да паднат добри пари и затова движи само по-големите сделки. Един от поразителните примери, свързан със "Совинтерспорт", се случва през 1988 г., когато Ринат Дасаев отива в Севиля. По това време Реал Мадрид и Манчестър Юнайтед също интересуват от съветския вратар, но андалуският клуб просто предлага по-голяма сума. И "Совинтерспорт" не се двоуми в решението си.

Агенцията на пощадява и Михайличенко.

През 1988 г. могъщият Ювентус насочва вниманието си към Алексей, а сензацията в Съюза е огромна. "Искаха да ни вземат в пакет: Заваров, Михайличенко и мен", спомня си Олег Протасов.

В крайна сметка обаче само Заваров тръгва към Торино, а година по-късно към "бианконерите" се присъединява и Сергей Алейников.

През 1990-а Михайличенко все пак поема към Ботуша, макар и не към славния Юве, а към генуезкия Сампдория. Твърди, че не му оставят избор.

"Тогава, уви, все още много неща се решаваха по съветски начин. Имаше някои тайни, недомлъвки... Затова в паметта си не запазих трансфера в Сампдория като някакво ново начало в живота си. Казаха ми: "Оправяй се!", дадоха ми паспорта, визата и самолетния билет и - чао!", разказва олимпийският шампион от 1988 г.

Според Михайличенко всичко се развива толкова бързо, че дори няма време да се сбогува със съотборниците си от Динамо Киев. "Вече даже не мога да си спомня кога точно изиграх последния мач за родния си клуб", казва Алексей.

Трансферът му на "Мараси" е предшестван от приятелски мач между генуезкия клуб и националния отбор на СССР. Алексей е най-добрият на терена и вкарва невероятен гол на Палиука с удар извън наказателното поле. А малко преди края на срещата Роберто Манчини, капитанът на Самп, символично предава фланелката на клуба на Алексей и той доиграва срещата за "моряците". Няколко дни по-късно е представен официално като играч на клуба.

За щастие на Михайличенко, наставник на Сампдория тогава е югославският треньор Вуядин Бошков. Той разбира руски и това помага на съветския играч за адаптацията му.

Само за около шест месеца футболистът усвоява добре италианския език, но така и не успява да се се впише във футболния стил на Сампдория. "Играеха тотално различно в сравнение с Динамо Киев - обяснява Михайличенко. - Имаше много индивидуалисти и акцентът изобщо не беше върху отборните действия."

Контузиите също оказват своето влияние Алексей да не разгърне пълния си потенциал в Сампдория. Но основната причина за бързото му напускане е конфликтът с тарторите на отбора Джанлука Виали и Роберто Манчини. "Да, определено имах проблеми с адаптацията. Чувствах се сякаш мога да преместя планина, но Виали и Манчини не забелязваха моята инициатива на терена", твърди Михайличенко.

Думите му косвено потвърждава и легендарният бивш вратар Джанлука Палиука, който свидетелства за трудния характер на Роберто Манчини. "Горещият му нрав изобщо не кореспондираше с изтънчения му стил на игра, но не можеше да бъде променен. Роберто имаше скандали с Виерховод, Михайличенко, Катанец, Масперо, Корини, Бузо, Белучи и Бертарели. Е, и с мен, разбира се. Но след това задължително се сдобрявахме", спомня си Палиука.

Вътрешните дрязги обаче не попречват на Самп да се пребори с Милан с холандското трио Гулит-Ван Бастен-Рийкард за скудетото.

Генуезците водят през по-голямата част от шампионата и накрая триумфират за сметка на "росонерите".

Между другото, Михайличенко вкарва гол на Милан през този сезон, но не в Серия "А", а за Суперкупата на Европа. Даже тогава асистенцията му дава Роберто Манчини. Голът обаче няма особена стойност за историята. След равенството на "Луиджи Ферарис (1:1), Самп губи с 0:2 като гост на "Сан Сиро".

В шампионата украинецът бележи два пъти във вратата на Болоня и веднъж срещу Пиза.

През лятото на 1991 г. Михайличенко напуска "моряците". "Сампдория така и не ми легна на сърцето", оплаква се той.

В допълнение към конфликта с Виали и Манчини, той не усеща подкрепата и желание от страна на ръководството да го задържи. "Никой не се интересуваше от проблемите ми, затова реших да не зациклям, а да продължа напред."

Следващата му дестинация е Глазгоу, където е истински щастлив като играч на Рейнджърс.

"Най-добрите ми години в чужбина бяха в Шотландия. Атмосферата в отбора напомняше донякъде тази в Динамо Киев - отворена и приятелска. Дори езиковият проблем, с който се сблъсках отново, не промени чувството за уют и комфорт. Обичах всичко в Глазгоу - както на терена, така и извън него."

Михайличенко завършва кариерата си в Рейнджърс на 33 години през 1996-а, а и до днес по-старите запалянковци край "Айброкс" си спомнят с носталгия за "нашия Миха".

Той не обича да си спомня и да говори много за времето, прекарано в Сампдория. Но през 2001-ва пристига в Генуа за честването на 10-годишния юбилей от титлата. Шефовете на клуба демонстрират подобаващо уважение към бившия си играч, а тифозите дълго го аплодират.

Наред с многото си постижения, Алексей се гордее и с това, че печели три поредни първенства в три различни държави (СССР, Италия, Шотландия).

20 години по-късно Златан Ибрахимович направи нещо подобно, но в поредицата му една от страните се повтаряше (Италия, Испания, Италия).

Най-четените