На 5 години Ларс Лунде, едно малко момче от датското градче Ниборг, се запалва по футбола на приятелски турнир. Симпатизира на Борусия Мьонхенгладбах заради Алан Симонсен. А талантът му бързо бива забелязан от един от двата големи клуба на остров Фюнен - Одензе. Лоялността към треньора му обаче го вади от отбора.
"Уволниха го след три поредни поражения. Сметнах това за несправедливо. Той беше добър треньор и много важна личност за мен. Взимаше ме винаги от гарата и ми даваше много ценни съвети - спомня си Лунде. - И когато застанах зад него, бях изваден от отбора. Но не беше толкова зле, веднага ми се обадиха от Брьондби. Същият треньор ме взе с него в Копенхаген, защото имаше някаква работа там. Каза ми да не подписвам нищо без него, но аз го направих. Всичко изглеждаше супер."
Животът в столицата не се оказва по вкуса на Ларс.
Израснал в малкия град, той е свикнал на други порядки, на други отношения, срамежлив е. Всичко това не му попречва да стане Най-добър млад футболист на годината и да си извоюва трансфер в швейцарския Йънг Бойс, с който става шампион на страната след 26-годишно очакване. А на полусезона отборът е едва пети. В последния кръг "момчетата" водят с точка преднина пред втория Ксамакс Нюшател.
"Гостувахме им, а те имаха осезаемо по-добрия отбор - разказва Лунде. - Поведоха ни с 1:0, изравнихме почти моментално. След това ги хванахме на контраатаки, победихме с 4:1. Два от головете бяха мои. Най-големият ден във футболния ми живот!"
Ларс става голмайстор на шампионата с 21 попадения и интересът се засилва. Първо звънят от Щутгарт, а след това от другата страна на слушалката е Ули Хьонес, който пита директно: "Искаш ли да дойдеш да играеш за Байерн?".
Но баварците се забавят, независимо че датчанинът вече си представя как е с червения екип. И отиват да подпишат договора едва, след като Борусия Мьонхенгладбах показва интерес към голаджията.
В Мюнхен обаче не му тръгва. Пропуска положения, от които дори Христо Йовов би се изчервил.
Изпраща в тъч топка почти от голлинията срещу Борусия Дортмунд, прави невъзможни неща. Животът в Мюнхен също не му се нрави. Треньорът Удо Латек обаче заявява: "От него ще стане нещо голямо. Ако ли не, си режа ръката."
"Той запази и двете си ръце - контрира Ларс. - Много се ядосах, защото на финала срещу Порто за Купата на европейските шампиони (загубен с 1:2, б.а.) ме пусна чак в 82-рата минута. След края на сезона Ули Хьонес ме повика и ми каза, че вземат Рабах Маджер и заедно с Жан-Мари Пфаф ставаме трима чужденци при квота от двама на терена. Обеща ми, че ще имаме равен шанс. Впоследствие разбрах, че взимат и Марк Хюз. Тогава вече поисках да ме дадат под наем. И Хьонес каза: "Само не в Швейцария, защото тогава кариерата ти приключва."
Което се оказва пророчество. Търсят го от Кайзерслаутерн и Шалке, но той избира швейцарския Аарау. В първите шест кръга вкарва пет гола. Докато не идва 12 април 1988-а...
"Победихме Йънг Бойс, но не отбелязах. Чувствах се като малко дете, което не е получило бонбони. В лошо настроение седнах в клубния автобус - започва разказа за най-тежкия ден в живота си Ларс. - След това се метнах на колата си. И не помня нищо повече. Отмар Хицфелд тогава ни беше треньор. Каза, че съм профучал покрай него. След това съм се забил в един влак. Спасителите е трябвало да режат колата, за да ме извадят. Бях в кома 12 дни."
Лунде е с черепно-мозъчна травма. Понякога бърка думите, понякога се изморява, докато говори. Понякога му се вие свят. Въпреки всичко не иска да се откаже от футболната си кариера.
"При първия удар с глава по топката, имах чувството, че удрям камък", признава датачанинът.
Връща се на терена, дори играе за Аарау на финала за Купата срещу Грасхопърс през 1989-а. След края на сезона му заявяват, че блокира квотата за чужденец и се пробва във втородивизионните Баден и Цуг.
Вече е изгубил бързината и елегантността си. И всички са го забелязали. Един ден лекарят на Аарау го пита какво смята да прави с живота си. И обещава да разпита колеги в търсене на следващото призвание. Назначават го в бернска клиника, в която помага като част от екипа при операции. И така цели 30 години.
"Някои казват, че съм бил карък, защото съм приключил с футбола толкова рано. Аз бих отговорил: Карък ли? Имах огромен късмет и още съм жив", философски завършва Ларс.
