Мениджърът на Арсенал Микел Артета с носталгия си спомня юношеските години в школата на Барселона. "В нашия пансион бяха Пепе Рейна, Виктор Валдес, Андрес Иниеста и Карлес Пуйол. Но си спомням, че там беше и Аруна Бабангида. Какъв играч! Едва на 15 той беше най-добрият в света. Не мога да опиша с думи колко талантлив беше. Но приключи в Гърция, Кипър и Русия, въпреки че трябваше да бъде суперзвезда."
Днес нигериецът е на 37 и вече е в армията на бившите футболист. Той също си спомня добре времето в Ла Масия. Общуването с Артета и останалите момчета и гордостта да е в Барса са топлите спомени. Но в разказите му се усеща и неприкрито огорчение.
"Първото нещо, което трябва да кажа, е, че Микел беше прекрасно момче и добър приятел - започва Бабангида. - Бяхме в една стая и той спеше под мен на двуетажното легло. Микел винаги е правил нещата както трябва, но никога не си е представял, че един ден ще стане мениджър на Арсенал. Но аз виждах знаци. Той беше футболист, който разбираше играта. Даваше умни пасове и правилните инструкции на останалите. Микел беше лидер и дори по онова време неговите маниери бяха подобни на тези на Пеп Гуардиола, с когото също съм тренирал много. Можеше да се види, че един ден двамата ще станат треньори.
Но както и да е, знам отлично защо Артета твърди, че съм бил най-добрият играч в света. Ако имате възможност да интервюирате и други играчи от онези години, те ще ви кажат същото. Това е 100 процента сигурно.
Знам го, защото съм разговарял лично с всеки от тях. Искаха да знаят защо никога не ми бе даден шанс. Казваха ми: "Трябва да играеш, защото клубът купува играчи, които не могат да стъпят на левия ти крак." Само за справка ще кача, че силният ми е десният."
Бабангида не е първият вундеркинд, който не успява да оправдае очакванията, но се усеща тъгата му заради факта, че не е успял да разгърне огромния си талант.
Нигериецът пристигна в Барселона през 1997 г., когато бе отмъкнат от Аякс, където бе и брат му Тиджани. Истината е, че той бе в полезрението на всички големи клубове на континента, но най-настоятелни бяха каталунците. А до 2011-а държеше рекорда за най-младия футболист, дебютирал за Б отбора на "блаугранас".
Креативен полузащитник с добър завършващ удар и голямо въображение в играта си. Това е кратката характеристика на тийнейджъра, който и до днес кара Микел Артета да говори с възхищение за него.
Но въпреки 42-та му гола в 110 мача за втория тим, той никога не пробива до представителния отбор.
През 2004-та търпението му се изчерпва и приема офертата на украинския Металург Донецк. Нататък върхът в кариерата му са 30-ина шампионатни мача за гръцкия гранд Олимпиакос.
Но защо съдбата се оказа толкова неблагосклонна към толкова даровития африканец?
Навярно главният виновник за провала му е Луис ван Гаал, който е наставник на каталунците в периода 1997-2000 г., след което се завръща на "Камп Ноу" през 2002-ра.
"Ван Гаал вярва в младите играчи - обяснява Бабангида. - Но той е много труден и строг човек. Опитваше се да контролира всичко - както вътре в съблекалнята, така и извън нея. Спомням си как полудяваше, когато тренирах с първия отбор и чуеше да звъни телефонът ми. Ван Гаал отлично беше запомнил моята мелодия и само тогава правеше проблем. "Защо си си взел телефона? Кой те търси? Защо те търси?", крещеше той. А аз бях много млад и трябваше да се подчинявам. Труден човек."
Разбираме го. Не един и двама креативни футболисти са се оплаквали през годините от премерения стил на игра на холандеца и строгите му изисквания, които не търпят възражения.
Спомнете си Аднан Янузай, бившия играч на Манчестър Юнайтед, който разкри какво е да играеш под стрес, причинен от Ван Гаал: "Никога не е добре един футболист да мисли твърде много на терена. Нужен е инстинкт, а не когато топката стигне до нас, да мислим: "Какво да направя сега? Не мога да я загубя." Така не става."
Страданията на Бабангида били от подобно естествено: "С Ван Гаал много се подобряваш като играч, защото иска всичко да е перфектно. Но той не приема грешките в играта и това прави нещата още по-трудни. Всеки треньор харесва да има играч в състава си, който прави разликата на терена, но заради своята философия, не смятам, че Ван Гаал харесва футболисти, които задържат топката и дриблират твърде много. Обича нещата да се случват по по-прост начин."
Въпреки резервите на Ван Гаал, развитието на Бабангида е впечатляващо и през лятото на 1998-а, когато е все още само на 15, се присъединява към тима за предсезонната подготовка в Холандия. Там африканецът печели симпатиите на всички в основния състав на каталунците.
"Спомням си, че беше трудно за всяко африканско момче да живее в Европа по онова време. Пристигнах в Барселона и бях единственият чернокож в цялата академия. Проблемът ми беше езикът, тъй като испанските деца не говореха английски. Но не само това. В школата бе трудно и за някои от местните. Когато родителите на Иниеста пристигаха от Албасете, за да го видят, и си тръгнеха, той винаги плачеше и трябваше да го успокояваме. Същото беше и с Пепе Рейна. Голямото ми семейство никога не е идвало в Барселона. Само от време на време - брат ми. Но стисках зъби и очаквах да дойде моят час.
Гледах как тренира първият отбор и мачовете на "Камп Ноу". Тогава един ден ми казаха: "Утре не закъснявай, ще тренираш с първия отбор."
Беше трудно да заспя, знаейки, че ми предстои да тренирам с Ривалдо и Луиш Фиго. Беше ме страх да вляза в съблекалнята. Но дойде Фиго и се провикна: "Хей, Аруна, здрасти!" Той знаеше за мен от вестниците.
Беше ли ме страх да им влизам по-твърдо? Не го правех. Те ме притискаха, а не аз тях. Сержи и Мигел Анхел Надал ме предупреждаваха: "Аруна, повярвай ни, че ако много лъжеш и ако не подаваш, ще те ритаме. Така че движи шибаната топка. Но това не беше моят стил. Аз вярвах в дрибъла си и нямах намерение да се променям.
Преди първата ми предсезонна подготовка, дойдоха шефовете в съблекалнята и ни казаха да сме на летището следобед в 16 часа. След тренировката на всеки играч бе даден плик с пари. Това беше бонус за тренировъчния лагер. Отворих го и видях доста песети вътре. "Леле, какво е това?", възкликнах аз, а Фиго ме заведе в банката, за да си направя депозит. Мисля, че се притесняваше, че ще ги профукам веднага. Отделих си малко от парите, за да имам за лагера, а той ме закара до летището. Никога не бях виждал такава сума.
По време на подготовката името ми постоянно бе по страниците на пресата. В една от контролите резултатът бе 0:0 в 80-ата минута и Ван Гаал ми каза да влизам без да загрявам. Вкарах победен гол и журналистите полудяха: "Ще получи ли Аруна своя шанс? Ще затрудни ли живота на Фиго?" - такива неща се пишеха."
Очевидно е, че Бабангида не стана конкурент на Фиго. След Барселона Б, най-много участия записа за кипърския Аполон Лимасол - 54.
А особено блед бе престоят му в германския Майнц, където го помнят най-вече с това, че... не се яви за мач.
"Пратиха ме да играя във втория тим, на който помощник беше Томас Тухел, треньорът на ПСЖ сега. Той ми каза от колко часа и къде е мачът, но после стадионът бе сменен и никой не ме уведоми. Живеех в хотел, който бе съвсем близо до мястото. Обадиха ми се, за да ме питат къде съм и им обясних, че асистентът ми е казал съвсем други детайли за срещата. Веднага тръгнах, но закъснях и историята излезе по вестниците. Наистина се ядосах, защото беше извъртяно така, сякаш не съм се явил. Шибана история!".
В Олимпиакос нещата са по-добре и се събира с бразилеца Ривалдо.
"Винаги съм вярвал, че с моя стил на игра трябва да съм около много добри играчи, които играят много добър футбол. Не е лесно, когато идваш от Барселона, защо трудно се намират футболисти на същото ниво в другите клубове. Става въпрос за различен начин на мислене.
В Украйна беше луда работа. Имах няколко оферти от Франция, когато напусках Барселона, но не бях доволен от агента си по това време. Затова отидох в Донецк, а после в Олимпиакос. Хората не можеха да си обяснят как така съм си тръгнал от Барселона, за да отида в Украйна.
Олимпиакос ме покани на предсезонен турнир във Валенсия. Ривалдо вече беше там и каза на босовете: "Той е страхотен играч! Взмете го, вземете го!". На турнира играехме мач, който беше 1:1. Влязох за 15 минути и вкарах. На следващия ден загубихме с 2:3 от Удинезе, а аз отбелязах и двете попадения. Взеха ме."
Но и в Пирея не направи нещо забележително. Така съвсем естествено възниква въпросът дали и той не носи вина за неосъществените си мечти.
"Разбира се. Тогава бях млад и много неща се въртяха в главата ми. Но се връщам към пробите си в Барса и си спомням как им трябваха само 20 минути, за да решат, че ме искат. Винаги съм вярвал, че ще бъда играч на първия отбор на Барселона, но не само аз. Съотборниците ми също мислеха така. Вкарвах или асистирах във всеки мач на втория тим. В дебюта си срещу Осасуна реализирах два и асистирах на Луис Гарсия, който по-късно игра за Ливърпул.
Всички говореха за мен, но истински шанс така и не ми се отвори.
Постоянно чувах хората да говорят, че съм карък, защото бях най-добрият в Барса Б, но това не доведе до нищо. Независимо колко вкарвах, нищо не се променяше. Бих искал да разбера от някой от треньорите истинската причина за пренебрегването ми, защото не я знам и до днес. Вярвам, че можеше да е различно при друг наставник. 100 процента.
Ако беше Гуардиола или Луис Енрике, със сигурност щеше да е различно, и не само защото ме познават лично.
Те вярват толкова много в таланта и младите играчи. Без значение кой е в първия отбор и как се казва, ако не е по-добър от теб, няма да играе. По мое време не беше така. Имах нужда от някой, който да повярва в мен и да ми се довери."
