Какво можем да кажем за първия фантастичен български сериал "Порталът", след като вече и шестте му епизода бяха излъчени (и изгледани)?
Истината е, че шоуто показва както колко добре българските продуценти и сценаристи могат да се справят с това да представят на зрителите един интересен и занимателен продукт, но също така ни връща пак и към някои от сериозните дупки, които продължаваме да забелязваме в киното и телевизията.
Самият сериал се занимава с идеята за пътуване във времето. Софийският университет крие своите редица тайни, включително една зала, в която има зазидан балкон, който всъщност е портал за пътуване във времето.
Още като дете Димо Троянов (под прякор "Джингиби") открива тази интересна загадка, която впоследствие го кара да стане доцент по физика. Една злополучна вечер през 1979 г. с един крайно пиян и крайно нахален "мамин син" и галеник на Партията го карат да прибегне до Портала, за да избяга от милицията. Така той се озовава 40 години напред във времето - в 2019 г. Междувременно за близките си в 1979 г. той изчезва безследно.
Там неговият племенник Крум Бонев - криминален психолог - живее леко празен и отегчен живот, докато се опитва да се бори с дупките в системата. Освен че вуйчо му е изчезнал, баща му умира скоро след това при съмнителни обстоятелства, след като е разследвал не по-малко съмнителното самоубийство на известната певица Жана Янева.
Срещата помежду им обаче ще обърне нещата, изпращайки племенника в миналото в опит да предотврати смъртта на певицата (а с това и тази на баща си), докато вуйчото ще трябва да се адаптира към един свят с много нови технологии и без комунизъм.
Оттам следват малко перипетии и за двамата, романтични истории, драми и накрая - развръзка.
Това, което безспорно е най-силната страна на този сериал, е начинът, по който създателите на шоуто - продуцентът, режисьор и сценарист Илиян Джевелеков, и сценаристите Матей Константинов и Нели Димитрова - успяват да пресъздадат "миналото". Тяхната картина за България на зрелия соц е преди всичко обективна.
"Порталът" ни представя един трезв поглед върху миналото, който не залита в крайности - не демонизира в категорични краски, нито пък праща зрителя в розовите сънища на "Бай Тошовото време", в което е имало достатъчно за всички.
Реално това връщане назад във времето е и основният център на сериала. Не пътуването във времето, не сюжетната линия през 2019 г., а именно мисията на Крум Бонев в 1979 г. събира най-много внимание.
Първоначално с това бяха свързани и най-много от моите собствени опасения - че сериалът ще се превърне в някакво своеобразно "порно за пенсионери", което да въздиша по онези по-хубави кренвирши и по "истинската бира", бозичката за 6 ст. и обичайните други части от този репертоар. За щастие това беше опровергано бързо.
Вместо това зрителят може да види едновременно защо все пак всички тези хора си спомнят с носталгия за отминалите времена и онези по-сърдечни взаимоотношения, в един много по-прост и социално сигурен свят, но също така и защо цялата тази система е провалена - с всичките си доносници, шуробаджанащина, партиен паразитизъм и т.н.
С други думи - комунизмът, представен в сериала, изглежда автентично и натурално. Създателите на шоуто нямат проблем да кажат, че сега ситуацията е по-добре, отколкото е била тогава, но също така да признаят, че настоящето също има своите проблеми.
Те базират своята история на реални събития и хора - мистериозната смърт на телевизионната водеща Татяна Титянова (загинала след падане от жилищна сграда) става основа за съмнителното самоубийство на Жана Янева. Междувременно образът на Ани Лиянова се изгражда от няколко реално съществували български певици - от Мария Нейкова, изпяла оригинално песента "Светът е за двама", през Мария Мацева, та до Силви Вартан.
Разбира се, има и други препратки към миналото и действителни събития или реално разпространявани слухове, на които се базира сериалът, но тях вече ви оставяме да откриете сами, гледайки шоуто.
И макар това фокусиране върху миналото да носи основният интерес към сериала, то идва за сметка на неглижирането на останалите важни моменти в него. Така те започват да изглеждат като кръпки.
Сюжетната линия в настоящето е малко или много претупана и сведена до това дали доц. Джингиби ще свали бившата си студентка, която вече е успешен физик в ЦЕРН, и едно кратко намигане за проблем със старата версия на маминия син от 1979 г.
Колкото до това, което ни привлече към идеята за "Порталът" на първо място - фантастичният елемент, то той е принизен сериозно до "магическа врата", която нито е обяснена, нито се приема кой знае колко сериозно.
Нещо повече - адски наивен и дори дразнещ е начинът, по който всички приемат пътуването във времето толкова леко и твърдо, сякаш е най-нормалното нещо един зазидан балкон да те отвежда 40 години напред или 40 години назад във времето (зависи как си се завъртял, когато се блъскаш в тухлената стена).
Иначе казано - малко повече трябваше да поработят създателите на шоуто именно върху този момент - научната фантастика. Не просто да шибнат един времеви портал в СУ и да оставят нещата на самотек.
Да не говорим за самото пренебрегване на идеята за последиците от всяка промяна на миналото - нещо, което е основен елемент във всяка история за пътуване във времето - че последици има и те не са само цветя и рози.
Този сериал можеше да бъде прекрасен и добре развит и без фантастичния си елемент, и без сюжетната линия от 2019 г. - разследване за убийството на една естрадна певица и драмите на разследващия, просто защото това е целият смислов център на "Порталът" - намигване към миналото.
Историята на Джингиби и студентката му е нещо, което не може спокойно да се пропусне, а ако се изтрие ще е най-добре. Не защото не е толкова интересна, колкото заради убийствените диалози, които могат да ти смачкат всяко желание да гледаш.
Диалозите са си познат проблем на българските филми и сериали от последните 20-30 години. Особено ако става въпрос за любовни сцени, усещането, което героите създават с репликите си, е такова на особено неудобство и нежелание да ставаш свидетел на случващото се.
В този смисъл "Порталът" има много какво да подобри, предвид факта, че ключови тук са две романтични истории - една в миналото и една в настоящето. Така като гледаш доц. Димо и бившата му студентка да флиртуват, много рязко ти идва да смениш канала.
Допълнително към това идват и малките дупки в историята като онези портативни камери, поставени от Крум по време на разследването му през 1979 г., за да записват и излъчват на живо всичко от домовете на набелязаните жертви (без интернет и без физическа близост за приемане на излъчвания сигнал). Но това са вече някакви по-дребни гафове - като ръчен часовник и маратонки в драматизация на историята на Хан Аспарух.
И все пак на фона на всичко това ние имаме една добра, интересна и грабваща история в един доста добре обрисуван свят, навяващ спомени за миналото на много хора - което вече си е рецепта за добър краен продукт, който просто има някои и други кусури за доизглаждане.
В голямата си част актьорите се справят доста добре с поставените си роли - от Велислав Павлов във водещата роля на Крум, през Стефания Кочева, която прави прекрасна фатална жена от нейната Жана Янева, та до поддържащи персонажи като Свежен Младенов като младия Сава Панайотов, Геро с неговия образ на "Чичо" и Радена Вълканова като Блага Панайотова, които на практика успяват с ролите си да "откраднат шоуто".
Каквото и да си говорим, Радена Вълканова е толкова убедителна като наранената от съпруга си властна комунистическа матрона, че няма как да не се възхитиш. С хапливи забележки, осезаема пасивна агресия, която е на път да избухне във всеки един момент и с онзи тънък маниер на човек, свикнал да раздава присъди, тя е просто невероятна. И човек няма усещането, че гледа актриса, която играе бивша партизанка и партийна активистка от високия ешелон, а гледа нещо съвсем натурално.
Няма как да пропуснем и последната роля на прекрасната Татяна Лолова, която тук е просто себе си - морално чиста, весела, любопитна, човечна... И ролята на леля Зорка тук е прекрасен реквием за цялата ѝ кариера на сцена и на екран.
Трябва да отличим и използвания саундтрак - смесица от стари български песни и ново звучене от групи като Jeremy? и др.
Музиката често е нещо пренебрегвано в сериалите у нас, но създателите на "Порталът" доста добре са се ориентирали и предвид самия характер на историята много умело използват песните - и като фон, и като средство за задвижване на сюжета.
В шест епизода "Порталът" успява да предаде всичко, което иска, да остави ярко впечатление и да ни накара да се замислим какво бихме правили ние, ако на нас самите ни се отвори възможност да се върнем назад във времето.
Реално това е Х факторът, който определя добрия сериал - дали ще те накара след това да го предъвкваш в главата си и да си мислиш как би постъпил ти на мястото на героите.
Другото може да се оправи и във втория сезон (с нова, различна история), за който стискаме вече палци.
А ако дотогава не сте гледали първия, отделете му време, заслужава си.
