Историята на спорта е пълна с невъобразими сюжети, героични подвизи и шокиращи провали.
Има и някои спортисти, които така и не намират пътя към върха, въпреки световното признание, че са сред най-добрите. Ако някои шампиони идват и си отиват, записвайки имена само в страниците на статистическите книги, други завинаги остават в сърцата на феновете, въпреки че не успяват да покорят спортния връх.
В следващите редове ще Ви разкажем именно за тези „нешампиони".
Бразилия значи футбол и неслучайно националният отбор на страната е най-титулуваният на световни първенства. От първото явяване през 1930 година до днес „Селесао" има 5 титли и няколко изгубени финала. Може би най-силният и харизматичен тим на Бразилия обаче остава без титла. На световното първенство в Испания през 1982 година всички очакват формацията, включваща титани като Зико, Едер, Сократес, Фалкао и Жуниор, е сочена като абсолютен фаворит и започва турнира именно като такъв.
В първите си 3 мача Бразилия реализира 10 гола, верни на философията „Вкарайте ни колкото можете, ние ще вкараме с един повече". Във втората фаза на турнира южноамериканците побеждават съседа Аржентина с 3-2 и имат нужда от равенство срещу Италия, за да продължат напред.
В този ден обаче Паоло Роси се превръща в истински Сатана за Бразилия със своя хеттрик, с който шокира света, изхвърляйки фаворита от надпреварата след победа за Италия с 3:2. Така определяният за най-добър бразилски национален отбор в историята остава без титла от най-големия форум на планетата.
Това не е единствената иронична усмивка на съдбата спрямо футбола.
Невероятни футболисти като Джордж Уеа, Андрий Шевченко и Христо Стоичков (и тримата със „Златна топка") нямат шанса да спечелят трофея, заради нивото на националните отбори, в които играят. И докато България беше най-приятната изненада с четвъртото си място на първенството в САЩ, то още по-странен е фактът, че Холандия и в частност Йохан Кройф така и не успяват да покорят футболния Еверест.
Говорим за човек, печелил „Златната топка" 3 пъти и определен за номер 2 на всички времена, отстъпвайки единствено на Пеле. Холандия винаги е била фактор в световния футбол, но Кройф играе на едно единствено световно първенство - през 1974 година. Тоталният футбол на „лалетата" им позволява да смачкат съперници като Аржентина и шампиона Бразилия, но Западна Германия слага край на мечтата и то в големия финал.
Кройф е избран за най-добър играч на турнира, а след като помага на тима си да се класира за следващото Световно първенство, гениалният нападател изненадващо напуска националния отбор. През 1978 година холандците отново достигат до финал, но отново губят - този път от Аржентина. А Йохан Кройф така и не сбъдва мечтата си да вдигне световната купа.
Много други спортове имат своите велики „нешампиони".
Жил Вилньов е може би най-яркият пример в моторните спортове. Канадецът е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на Формула 1, а трагичната му гибел в катастрофа през 1982 година му придава още по-драматичен и легендарен образ. Жил всъщност никога не е бил доминатор по време на кратката си кариера, продължила по-малко от 5 години и завършила с 6 победи в 67 старта. Но впечатлява света с изключително агресивното си каране, придобило образност по време на свободната тренировка преди Гран При на САЩ, когато на мокрото трасе дава време, по-добро с 11 секунди от следващия в класирането. Но може би най-странната черта на Вилньов е способността да потисне егото си в полза на отбора - нещо, което днес се случва изключително рядко. Жил е най-близо до титлата през 1979 година и по време на Гран при на Италия има възможност да атакува съотборника си Джоди Шектър за първата позиция. От бокса обаче му забраняват офанзивата, а в края на сезона Вилньов губи трофея с изоставане от 4 точки от Шектър.
Иван Лендъл безспорно е един от най-големите тенисисти на всички времена. Чехът попада в тази статия поради една единствена причина - така и не успява да спечели титла от „Уимбълдън", а както знаем в този спорт титлата от Лондон е Светия Граал.
Лендъл е истински господар на корта през 80-те години на миналия век.
Задържа се на върха в ранглистата в продължение на 5 години, печели 3 пъти Откритото първенство на САЩ, още толкова "Ролан Гарос" и два пъти "Аустрелиън Оупън". В продължение на 11 години записва участие в поне един финал в турнир от Големия шлем. Така и не успява обаче да се пребори с тревната настилка, за да завърши колекцията си. Стилът на игра от линията се оказва неподходящ за Лендъл и въпреки опитите му за адаптация той достига до финала два пъти, има изиграни и пет полуфинала.
Снукърът завладя българския спортен запалянко през последните 10 години, но по-старите фенове на този спорт веднага ще Ви посочат най-яркия „нешампион".
Неговото име е Джими Уайт и в началото на 90-те години той изковава прякора си „Шампионът на народа". Срещу името му обаче така и не застават мечтаните думи „Шампион на света". Уайт изиграва общо 6 финала, загубени до един. От тях 5 са поредни - от 1990 до 1994 година, а шестият е най-болезненият. В мача за титлата срещу Стивън Хенри Уайт е на само няколко точки от спечелване на фрейма, мача и трофея. Той обаче допуска новобранска грешка при елементарно на пръв поглед отиграване на черната топка, а след това провалът тръгва като лавина по стръмен склон и Хенри обръща мача за победа с 18-17. Според някои Джими Уайт никога не е притежавал онзи инстинкт на убиец, с който да печели мачовете в решителните моменти.
Но може би фактът, че силните му години съвпадат с ерата на Стивън Хенри и Стийв Дейвис всъщност е причината „Шампионът на народа" никога да не стане „Шампионът на света".
