Първата кола

"Човекът е човек, когато е на път", но дали и в градския транспорт? Особено когато маршрутът е от квартал-спалня до "Града на греха". Автобус 102 буквално свързва двата края на София.

Преди разсъмване

Часът е 4:30 - според логиката на цялото ми тяло, това е "4 и нещо през нощта", но според целия грамаден гараж Земляне е "5 без нещо сутринта". По осветения плац бавно се ниже опашка от празни автобуси. На бариерата, като изпращач на някоя гара, е застанал механик. Бие печати на пътните листове - машините са готови за работа. Рейсовете поне би трябвало да минават непрекъснати проверки, а водачите им да срещат дрегера в началото и края на всяка смяна.

В опитите си да не преча на хората, без малко да изпусна автобуса, за който имам уговорка. Първата кола за деня по линията. Владо, шофьорът, за щастие обръща внимание на некоординираните ми жестове и отваря първата врата. Кръсти се и тръгваме.

Вас Ви обслужва В.Т.Илиев

Питам човека как, по дяволите, става 4 часа преди изгрев. Отговорът на Владо ме оставя с увиснало чене - събудил се е в 2 и половина, оправил се и малко преди 3 служебният автобус го е взел от "Люлин". Ей така - както повечето хора стават в 7, оправят се и пият кафе, за да излязат за работа в 8. Не е всеки ден - понякога смените започват и по-късно, така че да е сигурно, че биологичният часовник никога няма да се настрои.

Владо никога не се е успивал, а е зад голямото кормило от 1977 г. Ставането, а и последващите го смени от по 7-8 часа не са за всеки. "Тежко е, идват хора, покарват малко и се отказват. Не издържат на ритъма", казва Владо. В Столичния автотранспорт средната възраст е 40-50 години (и той е някъде там). Пробват се и по-млади шофьори, но след няколко седмици или месеца повечето виждат, че е трудно и се отказват.

Град-призрак

Преди 5:30 часа София е тих и тъмен град. Повечето светофари не работят, няма нито коли, нито хора. Светят уличните лампи и магазините.

Нашата първа цел е колелото в "Овча купел" - формално от там започва курсът. Пътят до обръщалото е в апокалиптично състояние - съчлененият автобус прави гигантски слалом между отворени шахти, локви-езера и дупки, каквито и най-безсърдечният монтьор не е сънувал.

В нашия Mercedes Connecto G не друса прекалено много. Немска по идея и турска по произход, машината е по софийските улици от 10 години. Макар и поизхабена, пак е по-добре от произведените преди 25-30 години немски и френски рейсове, които по-често се търкалят по 102.

Има за слизане!

Спокойно си летим към колелото, докато не попадаме на първия пътник за деня - качваме една жена в 5 без 10. На началната спирка в "Овча купел 2" рейсът почти се напълва. В западния жилищен комплекс живеят близо 60 000 човека, които нямат друг нормален транспорт до столичния център, освен линия 102. Това ще се промени, когато до "Овча купел" стигне третият диаметър на столичното метро.

Дотогава обаче ще минат години. Всеки ден в сутрешните и вечерните пикови часове автобусите се пръскат по шевовете. Ето - още няма никакви изгледи да се съмва, а на пазара на "Красно село" вече хората трудно се разминават в салона. Има старци, дами и господа на средна възраст, двойки ученици, тук-там се чува и по някоя циганска дума.

Конфликтите са неизбежни - между пътниците, а и с участието на шофьора. "Трябва да си психически устойчив - човекът може да е тръгнал ядосан от вкъщи и ако му отговориш само ще стане разправия, а тя после се отразява на карането", обяснява ми Владо.

През годините той е карал и по международни линии, като шофьор е обиколил Европа. Признава, че работата с хора е най-тежка, но никога не е искал да пътува сам хиляди километри - например с ТИР.

Според него пътниците напоследък си купуват все по-малко билети вътре в автобуса. Явно има нещо особено контрольорско в моята персона, тъй като през няколкото курса не спират да протягат левчета към Владо.

Нацелил съм сутрин, в която има само от по-типичните ранни пасажери по 102 - хора, които отварят магазини или са първа смяна в някое предприятие. Въпреки това, в 5 сутринта хич не е ненормално да качиш и някой пияница. Ако стане беля, до шофьорското място има паник бутон.

Един от случаите, в които Владо се наложило да вика полиция, е малко куриозен. В рейса се качил мъж, който бил или смахнат, или трябвало да си понесе срама от изгубен бас. При всяко положение, човекът не носел нищо повече от бикини и пътниците надали вой. Докато дойдат униформените господинът си слязъл сам.

София се събужда

Колкото повече навън става ден, толкова и трафикът става софийски. До спирките недоспали баничари вече са извадили поне по една тава закуски, а чакащите таксита са все по-малко - вече има адреси. Още сме по разписание.

Влизаме в Студентски град, а там сутрините са странни.  При второто кръгче (вече на относително светло) почти няма хора наоколо, а живот има само в имунизираните от фалит денонощни магазини за алкохол и цигари, както и в окупиралите студентското градче казина - неоновите им табели осветяват в розово, синьо околните фасади.

Минаваме покрай НСА и влизаме в обръщалото, което сякаш е накрая на света. Подобни апокалиптични асоциации предизвиква и тоалетната, която шофьори от 4 автобусни линии, маршрутки и всеки пешеходец в нужда трябва да споделят - в едното помещение непрестанно тече (и изтича) вода с неясен произход, а миризмите в другото ти подкосяват краката.

Отпред е типичното междугалактическо тенекиено магазинче с вторична функция на закусвалня. Клиентите са основно шофьори, собственикът също е кадър на автотранспорта. Асортимент - "някакви" закуски, разни пакетирани неща и топли напитки. Владо черпи по кафе.

През осемте часа гонене на график, няма много време за размотаване. Затова и работният ден се изкарва на една баничка, изядена крадешком покрай спрелия автобус. Даже шофьорите се сменят "в движение" - на спирката пред гаража един слиза, друг се качва, "лека и безаварийна", след което вратите се затварят.

По ноти

Малко преди 9 най-накрая се набутваме в типичната софийска тапа. От гара Пионер по "Симеоновско шосе" докъдето ти стигат очите: МПС-та от всякакъв вид и размер. В желанието си да излязат по-хитри от останалите, някои от шофьорите правят престроявания, за които в Тексас вероятно биха ги застреляли. Понякога и на една боя от рейса.

"Дюселдорф е стар град, там улиците са тесни и няма бус ленти навсякъде. Въпреки това, когато автобусът даде мигач, движението замръзва. Тук, едва ли не, трябва да си благодарен. Манталитетът на шофьорите тук е много далеч от западния", споделя Владо.

Родната простотия понякога му идва нанагорно. Освен шофьор с опит, Владо от малък е музикант. През 80-те за няколко години зарязал чавдари и икаруси, за да свири в заведения от двете страни на Берлинската стена. С ръцете, които сега въртят волана, тогава е свирил на синтезатор. Не избягал заради най-близките си, такива били времената.

Следват години международни пътувания с крайна дестинация - среднощен гараж Земляне. "Върнах се, за да завърша там, където съм започнал да карам автобус", обяснява ми Владо.

Междувременно сме излезли от задръстването. След няколко спирки нашият 102 отново събира двата края на София точно по разписание.